Той взе празна стъкленица и пресипа около половината от лишея в нея. После си тръгна. Преди да стигне вратата, гласът на Даяна го спря.
— Доктор Саксоувър, как е днес мисис Саксоувър?
Той се обърна и изглеждаше друг, като човек, смъкнал маска. Личеше силната му тревога. Бавно поклати глава.
— От болницата казаха, че е съвсем бодра тази сутрин. Надявам се да е вярно. Това е всичко, което могат да кажат. Тя не знае. Все още мисли, че операцията е била успешна. Предполагам, това е най-доброто, о, да, то е най-доброто! Но, Боже мой!…
Отново тръгна към вратата и излезе, преди Даяна да успее нещо да каже.
Каролайн Саксоувър умря след няколко дни.
Франсис сякаш изпадна в транс. Неговата овдовяла сестра Айрини пристигна. Правеше всичко възможно, за да поеме домашните задължения, които бе изпълнявала Каролайн. Франсис едва я забелязваше. Тя се опитваше да го накара да излезе от къщи, но не успяваше. Две седмици и повече бродеше като тяло, на което духът е някъде другаде. После внезапно престанаха да го виждат. Затвори се в лабораторията си. Сестра му изпращаше там храна, но тя често оставаше недокосната. По цели дни Франсис почти не се показваше и често леглото му оставаше недокоснато.
Остин Дейли, повече или по-малко насила успяваше да проникне при него. Казваше, че д-р Саксоувър работи като луд над половин дузина неща едновременно и му предсказваше нервен срив. В малкото случаи, когато Франсис се появяваше за обяд, той се държеше толкова отдалечено и сдържано, че децата почти се бояха от него. Един следобед Даяна намери Зефани да ридае отчаяно. Направи всичко възможно да я утеши, заведе я в лабораторията си, позволи й да си поиграе с един микроскоп. На следващия ден, събота, взе детето на двайсеткилометрова разходка пеша, за да я измъкне от къщата.
Междувременно текущата работа продължаваше някак и Остин Дейли правеше всичко възможно да уреди това, което можеше, и да задържи института на крака. За щастие беше в течение на няколко проекта и бе в състояние да ги започне. Понякога успяваше да убеди Франсис да подпише някой необходим документ, но губеше много време за неща, в които само Франсис можеше да вземе решение, а не вземаше. „Дар“ започна да показва признаци на затъване и персоналът се разтревожи.
Франсис, обаче, не бе в нервен срив. Спаси се от него като се разболя от пневмония. Прекара я също тежко, но когато започна бавно пак да набира сили, сякаш бе надвил травмата, защото вече се държеше нормално.
Но с известна разлика.
— Татко е по-спокоен от преди и някак по-кротък — довери Зефани на Даяна. — От това понякога ми се иска да заплача.
— Той беше много, много привързан към майка ти. Трябва да се чувства ужасно самотен без нея — каза Даяна.
— Да — съгласи се Зефани, — но той вече говори за нея, а това е много по-добре. Той обича да говори за нея, въпреки че му става тъжно. Но прекарва ужасно много време просто да седи и да мисли, без въобще да изглежда тъжен. Има вид като че ли пресмята нещо.
— Мисля, че тъкмо това прави — отвърна Даяна. — Трябва много да пресмята, за да поддържа „Дар“, нали знаеш. А нещата малко се поразбъркаха, докато той беше болен. Вероятно мисли как отново да оправи всичко и всичко пак ще е наред, когато нещата се подредят.
— Надявам се. Изглежда така, като че ли сметките са много мъчни — въздъхна Зефани.
Покрай всички събития въпросът за възможните антибиотични свойства на Lichenis tertius etcetera избледня в съзнанието на Даяна. Той се върна отново там чак след няколко месеца. Струваше й се, че вероятно се бе изплъзнал и от вниманието на Франсис, иначе щеше да е чула нещо. Защото част от скрупульозността на Франсис беше да не навлиза в чужда територия. Откритията, патентите и авторските права, свързани с тях, ставаха собственост на „Дар Хаус“, но заслугата принадлежеше на отделни личности или на екипи. Не може да се каже, че винаги всички бяха доволни от своята заслуга. И твърде деликатно бе да се отмери точно колко от нея принадлежеше на човека, който е посял семето на идеята и на другия, който я разработва, но всеобщо бе мнението, че Франсис се опитва да бъде справедлив и да следи нито едно предложение да не се приписва неправилно някому, да бъде анонимно или пък да се остави да потъне безследно. Ако нещата се бяха развивали нормално, Даяна бе напълно сигурна, че би чула нещо за Lichenis tertius — каквото и да било то. Когато си спомни за въпроса след няколко месеца тя реши, че колбата с лишея трябва да е забутана някъде по време на смъртта на Каролайн Саксоувър, а съдържанието в нея мухлясало. Когато Франсис оздравя, й хрумна, че някаква бележка за природата на наблюдаваните свойства на tertius трябва да има поне за отчета. И реши при удобен случай да му напомни. Но дълго забравяше да го стори и други въпроси изместваха този в съзнанието й. Най-после по време на една от ежемесечните вечерни сбирки, установени от Каролайн, за да поддържа чувството за общност в „Дар“, тя се сети, може би защото видя поредна бала с ботанически проби, събрани от скитащия надалеч мистър Макдоналд.