По време на коктейла Франсис, вече почти такъв, какъвто беше преди, следваше обичайната си практика да побъбри ту с един, ту с друг от своя персонал. Когато се срещна с Даяна, той й благодари за вниманието, което бе проявила към дъщеря му.
— Това бе от голямо значение. Някой да се погрижи за нея и да събуди интереса й към него бе точно това, от което най-много имаше нужда при тези обстоятелства горкото дете — каза той. — Извънредно съм ви благодарен.
— О, но на мен ми доставя удоволствие — отвърна Даяна. — Ние добре се разбираме. Тя ме кара да се усещам като малко по-голяма сестра, а аз нея — да не се чувства прекалено малка. Винаги съм съжалявала, че нямам сестра и така може би компенсирам. Във всеки случай Зефани е твърде приятна компания, за да мога да си помисля, че това е било задължение.
— Радвам се. Тя е преизпълнена от вашите похвали. Но не бива да й позволявате да ви се натрапва.
— Няма — увери го Даяна. — Едва ли ще се наложи. Тя е много възприемчиво дете.
Когато Франсис се канеше да продължи обиколката си, въпросът изскочи в главата й.
— О, между другото, доктор Саксоувър, отдавна смятам да ви попитам, спомняте ли си онзи лишей на Макдоналд — терциуса — от юни или от юли? Интересен ли се оказа?
Зададе въпроса почти нехайно и очакваше да й отговори, че го е забравил. За един миг той изглеждаше стреснат. Но бързо се окопити и нещо се поколеба, преди да й отговори. След това каза:
— Скъпа! Колко осъдително от моя страна! Трябваше да ви кажа много отдавна. Боя се, че там бях сбъркал. В края на краищата се оказа, че не е анти-биотик.
Даяна само подсъзнателно отбеляза, че имаше нещо нередно в този отговор. Едва по-късно започна да мисли, че бе глупаво Франсис да каже това. Но бе склонна да го припише на напрежението и боледуването. Нещо обаче продължаваше да човърка съзнанието й. Ако бе казал, че напълно е забравил лишея покрай многото други неща или че действието му е прекалено широко и токсично, за да си заслужава да се изучава, или бе посочил половин дузина други причини, поради които той не е интересен, много вероятно бе тя да бъде удовлетворена. Но въпросът й кой знае защо го бе извадил от равновесие и довел до зле обмислено твърдение, с което май отбягваше прекия отговор. Защо бе пожелал да го избегне?
В „оказа се, че не е антибиотик“ тя виждаше вече не просто неволна грешка, а гаф. Гаф, направен от човек, изненадан внезапно, който по природа е твърде правдив, за да може бързо да измисли лъжа…
Изводът от непредпазливия отговор едва ли можеше да се избегне: лишеят терциус положително притежаваше свойство, което изглежда като антибиотично, но след като се е оказало, че не е антибиотик, какво всъщност е то?
И защо Франсис иска да го скрие?…
Въпросът продължаваше да я човърка, но Даяна не можа съвсем да разбере защо. По-късно приписа тревогата си на несъответствието между дребната наглед уклончивост на Франсис и нейното мнение за него с неговата репутация и обичайното му спокойно поведение.
Случи се още нещо. От архивния отдел й изпратиха бележка, в която искаха да върне своите материали за проверка. Тя послушно започна да прави списък и когато стигна до Lichenis tertius etc. си спомни, че само преди ден-два бе споменала tertius пред Франсис на соарето. Искането на архивния отдел идваше обикновено в понеделник, а не в петък. Този път тя имаше цели две седмици да представи отчета.
Даяна дълго гледаше списъка. Опитваше се да се противопостави на един импулс. О, не на изкушение, защото то ни най-малко не приличаше на изкушение. Нито се предполагаше, че тя нещо ще придобие. По-скоро в нея се надигна силно любопитство. И накрая победи.
— Направих — казваше тя по-късно, — нещо, което презирах, на което се смятах неспособна. Фалшифицирах нарочно отчета. И най-странното е, че не чувствах никаква вина или срам, а по-скоро, че това е неприятна необходимост.
И тъй снопчето Lichenis tertius от последната пратка на Макдоналд не се появи в регистъра на института.
В ранните етапи на своето изследване на лишея Даяна имаше предимство пред Франсис. Тя не работеше с идеята, че има работа с антибиотик. Знаеше само, че търси нещо, което има свойство, напомнящо антибиотик, но не без да е такова. От поведението на Франсис реши, че то е нещо необикновено и може би опасно. Но това не й послужи кой знае колко, освен че подготви разума й да разработва по-широко въпроса. Въпреки това тя едва не изхвърли самото нещо, което търсеше, като твърде невероятно. Тогава, точно преди да го унищожи, тя се поколеба. Поне от добросъвестност, ако не по друга причина, заслужаваше си и по-нататъшно изучаване… и после още… и още…