Чакането й предоставяше повече време за мислене. А мисленето събуждаше по-големи основания за безпокойство. Сякаш навлизаше все по-навътре в гора, тя ставаше все по-гъста и се оказваше доста зловеща. Започна да вижда много възможни последици, за които никога не бе мислила преди. Постепенно прозря, че Франсис също трябва да ги е видял и взе да разбира съображенията, които го правят сдържан.
Малко по малко, докато продължаваше да чака, мисълта й рисуваше все по-широка и широка картина пред нея и от отделни парченца сглобяваше мозайка, която като цяло тревожеше. Тогава разбра, че това не бе просто поредното интересно откритие, а нещо глобално. Те държаха в ръце една от най-ценните и избухливи тайни на света. И най-после осъзна, че не някой друг, а самият Франсис Саксоувър не знаеше какво да прави с нея…
Години по-късно тя каза:
— Сега мисля, че тогава сторих грешка, като нищо не правех и само продължавах да чакам. Когато започнах да разбирам последствията, трябваше да отида при него и да му кажа какво бях направила. Поне щеше да може да поговори с още един човек по въпроса, а това би му помогнало да вземе решение. Но той бе прочут. Беше ми шеф. А аз бях нервна, защото моето положение… е, добре, меко казано, беше двусмислено. И най-лошото от всичко — бях много млада и приемах нещата по друг начин.
Може би това бе истинската й бариера. Още като ученичка Даяна бе възприела, че знанието е дар от Бога и то не по-малък от самия живот. От коетоследва, че да подтискаш и прикриваш знанието егрях. Търсачът на познание не търси за себе си. Тойе под специално командване и трябва да предадена хората всичко, което е имал привилегията да научи.
Мисълта, че един от лидерите в нейната професия като че ли нарушаваше това, я ужасяваше. И то точно Франсис Саксоувър, когото боготвореше и бе смятала за връх! Това я нараняваше така дълбоко, че бе съвсем объркана.
— Бях млада, все още твърда и перфекционистка. Франсис бе мой идеал, а тук не се покри напълно с образа, който си бях създала за него. Да, мисленето ми бе наистина много егоцентрично. Не можех да му простя, че е колос с глинени крака. Нещата ми изглеждаха, сякаш той ме бе измамил. В мен настъпи хаос, пронизван от собствените ми безкомпромисни идеи. Беше ад. Едно от онези състояния на нарастващ шок, най-лошия, който съм преживявала. Струваше ми се, че нещо си е отишло и светът никога вече няма да бъде същия, и, разбира си, той никога вече не стана същия…
Като последица от шока нейната решителност нарасна. Тя дори няма да позволи на Франсис да узнае за работата й над лишея. Той може да извърши пре-стъплението да скрие познанието, но това да тежи на неговата съвест. Тя няма да му стане съучастник. Ще изчака още малко с надежда, че той ще промени намеренията си. Но ако не покаже, че е решил да публикува или да приложи откритието, ще продължи напред сама и ще се погрижи то да бъде дадено на света…
И Даяна започна да изучава следствията още по-дълбоко. В най-общи линии това означаваше, че изучава препятствията. Колкото повече внимание отделяше на въпроса, толкова повече я поразяваше и броят, и разнообразието на интересите, които щяха да бъдат засегнати от производното на лишея. Не ставаше дума само за това, дали тя да говори или да не говори за откритието, както й се бе сторило в началото. Все по-ясно разбираше дилемата, пред която Франсис се бе изправил още преди месеци. Но не си позволи това да събуди у нея съчувствие. Вместо това усети предизвикателство: ако той не направи нищо, аз ще го направя…
Продължи да размишлява над проблема и през зимата, а когато дойде пролетта още не бе намерила решение.
На своя двайсет и пети рожден ден стана наследница на състоянието на дядо си и бе смаяна, че изведнъж се оказа обезпечена. Отпразнува рождения ден като си купи дрехи от прочути модни къщи, в които никога не се бе надявала да стъпи. Взе си малка кола. За изумление на майка си не напусна „Дар“.
— Но защо да напускам, мамче? Какво ще правя, ако напусна? Там ми харесва и работата ми е интересна и полезна — каза тя.