— Е, поне не изглежда, че те подготвят само за домакинстване — каза Даяна с някакво одобрение.
Зефани се замисли малко над този извод.
— Няма ли да се омъжиш, Даяна?
— О, сигурно ще го направя някой ден — допусна Даяна.
— Но ако не го направиш, какво друго ще правиш? Ще станеш като лелята на своята майка и ще се бориш за правата на жените, така ли?
— Малко си пообъркала нещата, мила. Тази моя леля, и лелите на други хора, са спечелили правата, от които жените се нуждаят, още преди много години. Но и досега на жените им липсва обществена смелост да ги използват. Моята пралеля и другите като нея са смятали, че са завоювали голяма победа. Не са разбрали, че най-големият неприятел на жените не са мъжете, а самите жени: глупавите жени, мързеливите жени, самодоволните жени. Самодоволните са най-лошите. Тяхната професия е да бъдат жени и те просто мразят всяка друга, която успява да постигне успех в някаква област. Това им причинява комплекс за малоценност.
Зефани замислено я погледна.
— Мисля, че не обичаш много жените, Даяна — реши тя.
— Твърде силно казано, мила. Това, което не харесвам у нас, е готовността, с която се съгласяваме да ни бъдат поставяни условия. Лесният начин, по който могат да ни накарат да желаем да не бъдем нищо по-добро от съпруги и второкласни граждани и да минаваме през живота просто като притурки вместо като личности със свои собствени права.
— Казах на мис Робъртс, тя ни предава история, твоите думи, че положението на жените се е променило от принудата само да правят нещо към залъгването им да се занимават с него.
— Така ли? И какво отговори тя?
— Съгласи се. Но каза, че няма как, това е светът, в който живеем. В него има толкова много нередности, но животът е кратък и най-доброто, което всяка от нас може да направи, е да си създаде добри отношения с него, като прави възможното да запази и нещо от себе си. Тя каза, че би било друго, ако жените имаха повече свободно време. Но сега няма начин да се накарат жените да направят нещо по въпроса. Докато ти пораснат децата, остаряваш и вече не си струва да правиш опити. А след още някакви двайсет и пет години и с дъщерите ще бъде същото, и… О, Даяна, какво ти е, за Бога?…
Даяна не отговори. Седеше, вперила поглед право пред себе си, с широко отворени сиви очи, като хипнотизирана.
— Даяна, зле ли ти е? — Зефани я дръпна за ръкава.
Даяна бавно обърна глава, но без да я вижда.
— Ето това е! — каза тя. — Боже мой, това е! То си е тук през цялото време, вторачено в лицето ми, а аз въобще не го виждах…
Тя сложи ръка на челото си и се облегна на купата сено. Зефани разтревожено се наведе над нея.
— Даяна, какво има? Мога ли да направя нещо?
— Няма нищо нередно, мила Зефани. Нищо. Просто открих какво да направя.
— Какво искаш да кажеш? — попита объркана Зефани.
— Открих каква да бъде кариерата ми…
Даяна говореше със странен глас. След това се разсмя. Отново се облегна на сеното и продължи едновременно да се смее и да плаче, и всичко бе тъй особено, че Зефани се разтревожи…
На следващия ден Даяна поиска среща с Франсис и му обясни, че би искала да напусне в края на август.
Франсис въздъхна. После погледна лявата й ръка и на лицето му се изписа объркване.
— О — възкликна той, — не по обикновената причина?
Тя бе забелязала погледа му.
— Не.
— Трябваше да вземеш пръстен на заем — отвърна той. — Сега бих могъл да не се съглася.
— Не искам да споря — заяви Даяна.
— Но ще трябва. Известен съм с това, че споря с ценни хора от персонала, дори когато Химен чака зад вратата. Винаги споря. И така, какво има? Какво сме направили или не правим?
Срещата, която Даяна се бе надявала да бъде кратка и официална, се проточи. Тя обясни, че е наследила известна сума пари и възнамерява да предприеме околосветско пътешествие. Той не изрази неодобрение.
— Добра идея, ще ти даде възможност да видиш как работи част от нашия тропически персонал. Вземи си една година отпуска. Приеми я за платения отпуск, който се дава на всеки седем години на професор или научен работник за пътуване, изследване или почивка.
— Не — отговори твърдо Даяна. — Нямам предвид това.
— Не искаш да се върнеш пак тук? Не ми се ще да е така. Ще ни липсваш. Нямам предвид само професионално.
— О, съвсем не е това — каза тя нещастно. — Аз… Аз… — тя млъкна и остана вторачена в него.
— Някой ти е предложил по-хубава работа?
— О, не, не. Просто се отказвам.
— Искаш да кажеш, че спираш с научните изследвания?
Тя кимна.
— Но защо така преждевременно, Даяна. С талант като твоя, защо… — той продължи надълго и нашироко. Изведнъж млъкна, погледна отново в сивите очи, внезапно усетил, че тя не го чува. — Това не ти е присъщо. Трябва да има сериозна причина!