Даяна стоеше неуверена, колебаеше се, като че ли беше на ръба на гибелна пропаст.
— Аз… — започна отново и млъкна, сякаш се беше задавила.
Продължаваше да го гледа право в лицето. Той видя, че тя трепери. Силни противоречиви чувства надвиха нейното обикновено спокойно изражение. Сякаш в нея се развихряше свирепа, тревожна вътрешна битка.
Той се изправи и тя като че ли частично се овладя. Каза почти задъхано:
— Не, не! Трябва да ме пуснеш да си отида, Франсис. Трябва да ме пуснеш!
И изхвръкна от стаята, преди той да успее да стигне до нея.
ЧАСТ ВТОРА
4
— Радвам се, че и двамата успяхте да дойдете — каза Франсис на децата си.
— Не би трябвало да бъда тук, но ти говореше така, сякаш идването ми е наложително — каза Пол.
— Важно е. А дали е наложително… Четвъртият член на нашия квартет все още се бави. Не съм сигурен, че я помните. Тя напусна „Дар“ преди около четиринайсет години — Даяна Бракли.
— Мисля, че я помня — отвърна Пол. — Висока, доста прилично изглеждаше, нали?
— Аз наистина добре си я спомням — вмъкна Зефани. — Падах си по нея. Мислех си, че Даяна е най-хубавото и след теб, татко, най-умното същество на света. Плаках като луда, когато си отиде.
— Беше отдавна. Не виждам, какво спешно би могла да ни каже. За какво се отнася? — попита Пол.
— Нуждаете се от мъничко предварително обяснение — каза Франсис. — Всъщност може би е по-добре, че закъснява. Ще мога да ви разясня нещата.
Огледа критично сина и дъщеря си. Пол, вече на двайсет и седем, инженер, все още приличаше на момче въпреки брадата, с която се опитваше да си придаде по-голям авторитет. Зефани бе израсла и станала много по-хубава, отколкото той бе очаквал. Имаше златистата къдрава коса на майка си, неговата форма на лицето, по женски смекчена, и тъмни лешникови очи, които не бе взела от нито един от двамата. Сега, седнала в кабинета му в памучна лятна рокля, с коса не съвсем подредена след шофирането й до „Дар“, приличаше по-скоро на абитуриентка, отколкото на аспирантка в университет.
— Сигурно ще си помислите, че е трябвало да ви разкажа за това по-рано. Но имаше сериозни възражения против това. Надявам се, че ще се убедите, щом ви остане време за размисъл.
— О, Боже. Звучи ужасно зловещо, татко. Да не сме подхвърлени деца или нещо подобно? — попита Зефани.
— Не. Категорично не сте. Историята е дълга, но ще започна от началото, за да я направя по-ясна. През юли в годината, в която майка ви почина…
И той разказа за петното от лишея в чинийката с мляко.
— Взех стъкленицата с лишея в моята лаборатория, за да го изследвам по-късно. Скоро след това умря майка ви. Това съвсем ме покруси. Една сутрин се събудих с внезапната увереност, че ако не се заловя с някаква работа и не потъна изцяло в нея, просто ще откача. Отидох в лабораторията си и заработих. Около половин дузина неща ме чакаха. Работех върху тях ден и нощ, за да може постоянно мисълта ми да бъде заета. Едно от нещата, които изследвах, бе лишеят, забелязан от Даяна.
Лишеите са странно нещо. Те не са един организъм, а две форми на живот, живеещи в симбиоза — гъбичка и водорасло, взаимозависими. От дълго време изглеждаше, че от тях не може да има никаква полза освен, че едното служи за храна на северните елени, а други от другото получават бои. Сравнително неотдавна се откри, че някои водорасли имат антибиотични свойства, които най-често се дължат на една киселина в тях, но има и ще има още много работа да се извърши, преди това вещество да може да се използва.
Естествено и за помислих, че това, което търсех, е антибиотик. Онзи лишей изглежда притежаваше такова свойство. О, добре, можем да се занимаем с подробностите и някой друг път. Но работата е там, че това не бе антибиотик. Постепенно бях принуден да приема, че е нещо съвсем друго. Нещо, за което нямаше название. Тъй че трябваше да му измисля. Нарекох го антигерон.
Пол изглеждаше озадачен. Зефани каза направо:
— Което значи какво, татко?
— Анти — против, герон — възраст, или буквално старец. Днес като че ли никой не възразява срещу смесването на латински и гръцки корени в една дума, така че — антигерон. Би могло да се измисли и по-точно име, но и това върши работа.
Активният концентрат, произлязъл от лишея, нарекох лишеин. Фактическите физикохимични подробности от действието и влиянието му върху живите организми са изключително сложни и изискват много изследвания, но общият ефект е съвсем явен — лишеят забавя нормалната скорост на метаболизма в целия организъм.