Синът и дъщеря му мълчаха. Опитваха се да осмислят нещата. Зефани заговори първа.
— Татко… Татко, да не искаш да кажеш, че си намерил… О, не може да бъде!
— Това е, мила. Точно това е — каза той.
Зефани седеше съвсем неподвижна, вторачена в него, неспособна да изрази нищо от това, което из-глежда в този миг чувстваше.
— Ти, татко, ти! — каза тя, все още невярваща.
Франсис се усмихна.
— Тъкмо аз, мила, макар че не бива да ми се приписва кой знае каква заслуга. Някой щеше да се натъкне на същото съвсем скоро. Просто случайно този някой бях аз.
— Просто случайно! Боже мой! — възкликна Зефани. — Както просто случайно Флеминг открил пеницилина. Господи, татко! Просто ми прилошава…
Тя стана и неуверено тръгна към прозореца. Застана там с чело, притиснато към хладното стъкло, загледана в парка.
Пол каза объркано:
— Съжалявам, татко, но не мога напълно да схвана. Ти изправи Зеф на нокти, следователно нещото си го бива, но аз съм само прост строителен инженер, не забравяй.
— Не е много трудно да се разбере. Да се повярва е по-трудното — заобяснява Франсис. — Сега процесът на клетъчно деление и растеж…
До прозореца Зефани внезапно се вцепени. Обърна се рязко. Вгледа се в профила на баща си, напрегнато го изследва, после се вторачи в голямата снимка в рамка, на която той стоеше до Каролайн, правена само няколко месеца преди смъртта й. След това отново погледна Франсис. Очите й се разшириха. Със странна, полусънна походка тя отиде до стенното огледало, застана пред него и се загледа.
Франсис прекъсна трактата за Пол по средата на изречението и обърна глава, за да я погледне. Тя и той останаха неподвижни няколко секунди. Зениците на Зефани започнаха да възвръщат нормалния си вид. Тя отмести поглед и заговори както бе пред огледалото, без да обръща глава.
— Колко? — попита тя.
Франсис не й отвърна. Може би не я бе чул. И той отмести очи от нея и се приближи към портрета на жена си.
Зефани затаи дъх, и после трескаво се обърна. Цялото й тяло бе напрегнато, също и гласа:
— Попитах те колко — повтори тя. — Колко ще живея?
Франсис отвърна на погледа й. Гледаха се доста дълго, преди той да отклони очи. Той внимателно изучаваше няколко секунди ръката си и отново вдигна очи. Със странна педантичност, която прогони всякакви чувства от гласа му, той отговори:
— Оценявам твоите очаквания за живота, мила, приблизително на двеста и двайсет години.
Мълчанието, което последва, бе нарушено от почукване на вратата. Мис Бърчет, секретарката на Франсис, пъхна глава в стаята.
— На телефона от Лондон мис Бракли, сър. Казва, че е важно.
Франсис кимна и излезе, като остави децата си вторачени.
— Той наистина ли мисли това? — възкликна Пол.
— О, Пол! Можеш ли да си представиш татко да казва нещо без наистина да го мисли?
— Не, предполагам, че не. Но и аз ли ще преживея толкова дълго? — попита той объркан.
— Разбира се. Само че малко по-малко.
Тя се отпусна в един фотьойл.
— Не разбирам как схвана всичко толкова бързо — каза Пол с нотка на подозрение.
— И аз не всичко разбирам. Но това е като при онези игри. Завъртяваш нещо както трябва и веднага всичко останало се сглобява.
— Какво сглоби?
— О, нещата. Множество дребни неща.
— Не мога да схвана. Той каза само, че…
Пол млъкна, защото вратата се отвори и Франсис се върна.
— Даяна няма да дойде — каза той. — Тя каза, че не е било неотложно.
— Каква неотложност? — попита Зефани.
— Все още не ми е напълно ясно, освен че Даяна смяташе, че това, което ви казах, може да се разгласи и че тя би следвало да ме предупреди. Това ме накара да реша да ви кажа.
— Не разбирам. Какво общо има Даяна с това? Като твой агент ли действа или нещо подобно? — продължаваше Зефани.
Франсис поклати глава.
— Не е мой агент. Допреди два-три дни нямах представа, че друг освен мен знае нещо по въпроса. Но тя ми даде да разбера ясно, че знае и не от вчера.
Пол се намръщи.
— Аз още не… Да не искаш да кажеш, че е откраднала твоята работа?
— Не — отвърна Франсис. — Не мисля така. Каза, че е работила отделно и може да ми покаже бележките си, за да го докаже. Склонен съм да й вярвам. Дали като нейна работа то е нейна законна собственост или не, е друг въпрос.
— Но за какво е цялото бързане? — попита Зефани.
— Доколкото разбрах, използвала е лишеина. Но нещо не е тръгнало както трябва и сега е дадена под съд за причиняване на щети. Бои се, че ако не успее да избегне съда, цялата работа за откритието може да излезе на бял свят.
— И тя не може или не иска да плати, така че би желала да вземе на заем от теб, за да не попада в съда? — предположи Пол.