— Не искам да правиш такива заключения, Пол. Ти не помниш Даяна, но аз я помня. Съдът някаква фирма, в която тя работи. Могат да платят без проблеми, казва тя, но са хванати натясно. Предявените в обвинението щети са толкова големи, че граничат с изнудване. Ако платят, това ще окуражи и други да предявяват безбожни претенции. Ако не платят, нещата за откритието ще се разгласят. Положението е много неудобно.
— Не разбирам… — започна Зефани. И млъкна. Очите й се разшириха. — О, искаш да кажеш, че тя е давала това нещо…
— Лишеин, Зефани.
— Лишеин. Тя го е давала на хора, без те да знаят това?
— Но разбира се, че така ще е правила. Мислиш ли, че ако те знаеха, новината нямаше да обиколи света само за пет минути? Защо смяташ, че бях толкова предпазлив, че даже на вас двамата нищо не казах за това досега?… За да мога да го използвам, трябваше да хитрувам. Очевидно, същото е трябвало да прави и тя.
— Нашата имунизация! — внезапно възкликна Пол. — Значи тя е…
Той си спомни, как след като навърши седемнайсет години, Франсис му разказа надълго и нашироко за устойчивостта, която някои бактерии са придобили към обикновените антибиотици, и го бе накарал да се възползва от предимството да бъде имунизиран с ново средство, което още няколко години няма да бъде общодостъпно. Нямаше причина Пол да не се съгласи и двамата отидоха в лабораторията. Там баща му направи разрез на ръката му, пъхна вътре таблетка с формата на точиларски брус, после затвори раната с два шева и я превърза
— Това ще върши работа около година — бе казал Франсис, и оттогава повтаряха процедурата еже-годно някъде около рождения му ден. Щом Зефани стана на шестнайсет, Франсис започна да прави същото с нея.
— Точно така. Имунизацията — потвърди Франсис.
И двамата се втренчиха в него за няколко секунди. Зефани се намръщи.
— Много добре, татко. Ние сме ние, ти си ти, така че това всъщност не бе много трудна. Но за Даяна трябва да е било друго. Как е могла, за Бога…
Тя млъкна, поразена от внезапен спомен — Даяна, облегната на купата сено, обзета от истеричен смях.Какво бе казала тогава? „… Открих, какво ще правя…“
— Каква е фирмата на Даяна? — попита тя.
Франсис изглеждаше неуверен.
— Нещо особено — каза той. — Някакво чудновато египетско име, но не Клеопатра.
— Нефертити? — подсказа Зефани.
— Да, „Нефертити лимитид“.
— Мили Боже! И Даяна е… Нищо чудно, че се смееше — възкликна Зефани.
— Фирма, наречена „Нефертити“, звучи по-скоро нелепо, отколкото смешно — каза баща й. — С какво се занимава?
— О, мили татко! Наистина! Къде живееш? Това е един от центровете за разхубавяване в Лондон. Ужасно скъп и само за избрани хора.
Франсис не схвана веднага връзката, но след това чувствата му избиха върху лицето му. Вторачи се в дъщеря си, лишен от дар слово. Очите му се разфокусираха. Внезапно се наведе напред, закри лице с ръце и смехът му се накъса от странни резки хъл-цания.
Зефани и Пол се спогледаха стреснати. Пол се поколеба. Отиде при Франсис, сложи ръце на раменете му. Франсис сякаш не го забеляза. Пол го стисна по-здраво и го разтърси.
— Татко! Престани!
Зефани отиде до шкафа, с трепереща ръка наля малко бренди и му я поднесе. Франсис сега седеше изправен, но сълзи се стичаха по бузите му, погледът му бе отсъстващ. Взе чашата, изпи половината на един дъх. Очите му се оживиха.
— Съжалявам. Но е странно, нали? През всичките тези години това да е тайна. Най-голямото откритие от векове. Прекалено голяма тайна. Да не казвам нищо на никого. Прекалено опасно е. И сега! Средство за разхубавяване… Смешно, нали? Не мислите ли, че е забавно? — Той отново взе да се смее.
Зефани го прегърна и притисна до себе си.
— Шшт! Татко, облегни се назад, опитай да се отпуснеш. Така, скъпи. Пийни още малко. Ще се почувстваш по-добре.
Той полегна в ъгъла на дивана и погледна нагоре към лицето й. Пусна празната чаша на пода и посегна към свободната й ръка. Взе я, погледна я за момент. Целуна я и вдигна поглед към портрета на жена си.
— О, Боже! — промълви той и заплака.
След час и половина и хубав обяд Франсис, напълно възстановен, ги заведе отново в кабинета си, за да продължи своя разказ.
— Както ви казах — започна той, — имам малка заслуга в откриването на лишеина. Всичко тръгна от случайно дребно произшествие и Даяна явно се е възползвала от същия случай. Трудното започна, когато разбрах, какво съм намерил.
Има около половин дузина големи открития, които са съвсем предстоящи, но никой не прави и най-малък опит да се подготви за тях. Антигерон от някакъв вид или от няколко вида почти сигурно ще се появи съвсем скоро, но никога не съм чул някой да е отделил сериозно внимание на проблемите, които той ще породи. Аз самият нямах представа какво да правя с него. Колкото повече мислех, толкова повече се тревожех, защото започнах да разбирам, че по въздействие това е нещо като атомна енергия. Да, антигеронът няма да избухне по този начин, но е дори по-разрушителен, макар потенциално да е много по-полезен…