Докато прекосяваше стаята, внезапно видя Даяна с очите на чужд човек: вече не е ученичка, а привлекателна млада жена. Може би роклята бе причина. Обикновена морскосиня гладка тъкан, незабележима сред останалите, докато не се вгледаш. Бе евтина. Мис Бенбау знаеше, че най-вероятно беше така и все пак създаваше впечатление за стил. Или може би наистина го имаше? Не беше съвсем сигурна. Даяна имаше вкус към дрехите и притежаваше онова друго нещо, което правеше три гвинеи да изглеждат като двайсет. Дар, помисли мис Бенбау печално, който не е за пренебрегване. И все още гледайки от този нов ракурс, продължи: външният вид е част от този дар. Не хубостта. Хубавите момичета са прелестни като цветята през май, но през май има толкова много цветя. Никой, който знаеше значението на думите, не би могъл да нарече Даяна хубава…
На осемнайсет, само на осемнайсет, бе Даяна тогава. Доста висока, приблизително един и седемдесет и осем, слаба и стройна. Косата й — тъмнокестенява с червенокафяви отблясъци. Челото и носът й не съвсем гръцки, но все пак изглеждаха класически. Устата й бе леко начервена, защото не можеш да идеш на парти неиздокаран, но, за разлика от многото розови пъпки и кървавочервени устни днес тук, тя имаше точно толкова и такъв цвят червило, колкото подхожда за случая. Устата сама по себе си имаше форма, но практически нищо не казваше. Все пак можеше очарователно да се усмихва, макар да не го правеше много често. По-отблизо човек забелязваше и сивите очи и ги усещаше през цялото време. Не само защото бяха хубави и красиво поставени, но в голяма степен заради твърдостта и невъзмутимото спокойствие, с които те обгръщаха и разглеждаха. С изненада, защото бе свикнала да мисли за нея повече като ум, отколкото като външност, мис Бенбау разбра, че Даяна бе станала това, което в младостта на нейните родители се е наричало „хубавица“
Тази мисъл бързо бе последвана от самопоздравление. В училище като гимназията „Сейнт Мерин“ не само преподаваш, но се опитваш да възпитаваш детето. А това е нещо като военно дело в джунглата, защото колкото по-добре изглежда детето, толкова, най-общо казано, са по-слаби изгледите му да оцелее. Невежеството го дебне отвсякъде.
Всякакви примамки с крила от банкноти прелитат съвсем близо до него и го изкушават неудържимо да ги преследва. Миазмите на илюстрованите вестници замърсяват въздуха му. Лепкавите паяжини на ранните бракове се плетат по петите му, майки с кокоши мозък внезапно се втурват иззад храстите и късогледи бащи се бутат неуверено по пътеката. Правоъгълни, святкащи очи проблясват хипнотизиращо от сенките, тамтами отмерват неспирен, побъркващ ритъм, а присмехулниците в това време все си крещят: „Какво значение има, какво става, щом тя е щастлива?… Какво значение има?… Какво значение има?…“
И затова е естествено да изпиташ гордост, когато гледаш, че на някои си помогнал да се промъкнат покрай опасностите.
Но истината изискваше мис Бенбау да си признае, че си присвоява непроявени заслуги. Даяна бе имала нужда от малко протекции. Опасностите не я смущаваха. Към изкушенията се отнасяше надменно и сякаш никога не й минаваше през ума, че те бяха предназначени да изкушават нея. Тя се държеше като интелигентен пътник, който минава през интересна страна. Съдбата й още можеше да не е ясна, но беше пред нея и че на някого можеше да му харесва да излезе много по-рано по спирките на този път и селцата, само я озадачаваше. Не, човек можеше да се радва, че Даяна се беше справила толкова добре, но не биваше да приписва кой знае какви заслуги на себе си. Даяна бе работила много и бе заслужила своя успех, само че човек би желал, въпреки че изглежда ужасно да желаеш това някому, който е трябвало да се бори упорито с инертността на своите съученички, Даяна да бе мъничко по-малко индивидуалност!…
Мис Бенбау бе стигнала почти края на стаята и Даяна я видя да се приближава.
— Добър вечер, мис Бенбау.
— Добър вечер, Даяна. Толкова исках да те поздравя. Блестяща бе, просто блестяща. Имай предвид, че всички ние знаехме, че ще се справиш добре. Щяхме да бъдем ужасно разочаровани, ако не бе добра. Но ти беше по-добра, отколкото смеех да се надявам затеб.
— Благодаря много, мис Бенбау. Не бе само моя заслуга. Искам да кажа, че нямаше да стигна много далеч, ако вие всички не ми помагахте и не ми казвахте какво да правя, нали?