В края на краищата един ден това щеше да се разкрие. Непременно щеше да настъпи време, когато вие щяхте да започнете да го забелязвате, и другите щяха да започнат да го забелязват и да свързват нещата едно с друго. Ако имам късмет, мислех си, все пак дотогава ще разполагам с много години за работа. Така и стана. Вече десет години откакто направих първата имплантация на Пол.
Ето, това е. Правих всичко възможно, но не бях достатъчно добър. Колкото до Даяна Бракли, дали това, което при нея бе много спешно наистина е приключило или не, всъщност няма особено значение. Не остава много време до деня, когато някой ще каже: Странно, защо и тримата тези Саксоувър из-глеждат толкова млади за възрастта си. И с това ще накара и друг да се замисли. Един ден всичко ще започне по именно по този начин. Така, че е време вече да знаете. Въпреки това за всички е по-добре да мълчим колкото може по-дълго. Все още може да се появи нещо, което да смекчи кризата.
Зефани известно време не проговори.
— Татко — каза тя после, — какво всъщност изпитваш към Даяна?
— Нещо много сложно, мила.
— Сякаш приемаш нещата с нея много спокойно, освен когато ти казах за „Нефертити“.
— Никога не съм бил добър в овладяването на емоциите си. Съжалявам. Е, отначало бях много ядосан. Но го преодолях. Бе нарушение на договора, но не кражба — удовлетворен съм от това. Имах близо петнайсет години да реша какво да правя с откритието — и се провалих. Какво точно върши Даяна не знам, но е имала достатъчно разум някак да го запази в тайна. Инак щеше да е трагично, но сега… Както казах, това няма да продължи още много дълго. Не, не съм ядосан, по някакъв начин е дори облекчение, че вече не съм сам. Но все още искам да мине колкото може повече време, преди да се разчуе…
— Ако казаното от Даяна е вярно, ако тя е преодоляла своите неприятности без последствия, тогава нещата не са всъщност много различни, нали?
Франсис поклати глава.
— Преди три дни бях сам. Сега знам, че Даяна знае, и вие.
— Но това сме само ние, татко. Пол и аз. Освен ако Даяна е казала на някого?…
— Казва, че не е.
— Ето, виждаш ли? Практически си е както е било преди.
Пол седна на ръба на стола.
— Всичко това е много добре — вмъкна той, — нещата може да бъдат и същите за теб, но не и за мен. Аз имам жена.
Баща му и сестра му го загледаха почти безизразно. Той продължи.
— Докато не знаех — не знаех. Но сега, когато знам, и тя, като моя жена, има право да знае.
Другите двама не отговориха. Зефани седеше неподвижно, косата й блестеше на фона на тъмната кожа на облегалката на фотьойла. Изглеждаше много заинтересувана от шарките на килима. Франсис също не поглеждаше в очите сина си. Мълчанието стана неловко. Наруши го Зефани.
— Не трябва да й казваме веднага, Пол. Трябва ни време, за да привикнем с мисълта ние самите и да я видим в истинската й перспектива.
— Би могла да опиташ да се поставиш на нейното място — подсказа Пол. — Какво би си помислила за съпруг, който крие от теб нещо като това?
— Въобще няма нещо като това — каза Зефани. — Това е много особено и специално нещо. Не те убеждавам, че въобще не трябва да й казваш, но трябва да го отложиш, докато изработим някакъв план.
Пол каза твърдоглаво:
— Тя има право да очаква съпругът й да играе с открити карти пред нея.
Зефани се обърна към Франсис.
— Кажи му да почака малко, татко, докато ни стане възможно да схванем какво всъщност ще означава всичко.
Франсис не отговори веднага. Излъска лулата си, която бе в ръката му, разглежда я замислено известно време, после вдигна поглед и срещна очите на сина си.
— Точно това висеше над главата ми повече от четиринайсет години. Не казах на никого, защото нямах довереник, на когото можех истински да вярвам след смъртта на майка ви.
Щом веднъж една идея е посята, никой не можа де каже кога и къде тя ще спре да расте. Единственият сигурен начин да я контролираш е да не я засяваш, да не й даваш възможност да покълне, смятах аз. Това, както изглежда, е било дори по-мъдро, отколкото го мислех.
Той хвърли поглед към стенния часовник.
— Минаха три и половина часа, откакто освободих идеята от шушулката й. Откакто ви я доверих. Тя вече покълна и се бори да расте…
Замълча, после продължи:
— Ако можех да се позова само на студения разум, мисля, че не бихме имали затруднения. За съжаление, обаче, съпрузите рядко са разумни към жените си, а жените са дори още по-неразумни към съпрузите. Не мисли, че не виждам проблема ти. Въпреки това ще ти кажа: ако си склонен да рискуваш и да поемеш отговорността да предизвикаш катастрофа в мащаб, какъвто никога не си си представял, ти няма да се спреш и ще направиш това, което ти се струва правилно. Но ако си разумен, няма да кажеш на никого — съвсем на никого.