— И все пак — отвърна Пол, — ти току-що загатна, че ако мама бе още жива, би й го доверил.
Франсис не му отговори. Той не отместваше поглед от сина си. Изражението на Пол стана малко притеснено.
— Добре. Разбирам. Няма нужда да казвам нищо — рече той рязко. — Напълно ми е ясно, че никога не сте харесвали Джейн. Сега ми заявявате, че й нямате доверие. Това е изводът, нали?
Зефани направи леко движение, но се отказа. Франсис също не каза нищо.
Пол стана. Без да ги погледне излезе от стаята, като тръшна вратата след себе си. След малко чуха колата му по алеята.
— Не проведох нещата както трябва — каза Франсис. — Предполагам, че ще й каже?
— Боя се, че е така, татко. Вцепенен е от страх при мисълта как тя би реагирала, когато разбере, че той е знаел и не й е казал.
— Тогава какво?
— Тя ще дойде при теб и ще поиска да й приложиш лишеина. Не мисля, че ще го раздрънка, за сега — не.
Франсис само бавно кимна. След малко Зефани добави:
— Татко, преди да си отида, бих искала да знам малко повече за това и какво ще означава то за мен, моля те…
5
Зефани излезе от асансьора, като бъркаше в чантата си за ключа от квартирата. Едра фигура се надигна от стол, поставен на площадката по-скоро за да прикрива голотата й, отколкото да се седи на него. Мъжът за стана пред нея, когато тя приближи до вратата. Изражението й на разсеяност се смени със смут.
— О, мили! — каза тя неадекватно.
— О, мили, наистина — отговори мрачно младиятмъж. — Трябваше да те взема преди един час. И дойдох.
— Ужасно съжалявам, Ричард. Наистина…
— Но ти току-що показа, че напълно беше за-бравила.
— Не бях забравила, Ричард. Поне помнех до тази сутрин. Но оттогава се случиха толкова много неща. И то… Е, добре, изскочи ми от главата.
— Наистина — повтори Ричард Тревърн.
Стоеше пред нея — висок, светлокос, широкоплещест младеж, който я гледаше внимателно. Раздразнението му се смекчи донякъде от искреността на нейното смущение.
— Толкова много какво? — попита той.
— Семейни работи — обясни Зефани мъгляво. Сложи ръка на ревера му. — Моля те, не се сърди, Ричард. Нищо не можех да направя. Трябваше внезапно да си отида вкъщи. Беше едно от неизбежните неща. Ужасно съжалявам… — Тя отново затърси в чантата си и намери ключа. — Ела и седни. Дай ми десет минути за душ и преобличане и ще бъда готова.
Той изсумтя, но я последва.
— Десет минути означава точно пет минути след вдигането на завесата.
Тя помълча като го гледаше нерешително.
— О, Ричард, би ли възразявал много, ако не отидем? Не можем ли просто спокойно да вечеряме някъде? Знам, че е гадно от моя страна, но днес не мога да изпитам удоволствие от театъра… Може би ако им се обадиш, ще могат да продадат местата?
Той я погледна малко по-внимателно.
— Семейни скандали? Някой е умрял? — попита той.
Тя поклати глава.
— Само малък шок. Ще мине, ако ми помогнеш.
— Добре — съгласи се той. — Ще им се обадя. Няма защо да се тревожиш, само дето взех да огладнявам.
Тя сложи ръка на ръкава му и вдигна лице за целувка.
— Милият Ричард, — каза тя и се отправи към спалнята си.
След това лошо начало вечерта не тръгна кой знае колко добре. Зефани опита да я подобри с изкуствено осветление. Изпи две мартинита, преди да излязат от стаята и още две в ресторанта. Като отри, че не действат, настоя, че само едно шампанско ще оправи настроението й, и като че ли това наистина стана за известно време. В края на вечерята тя толкова настояваше и за двойно бренди, че той превъзмогна нежеланието си и го поръча. С брендито настроението от виното се изпари. Тя се разплака, заподсмърча и поиска още бренди. Той отказа и тя се почувства подтискана. Сълзливо молеше за милост келнера, комуто се наложи да прояви не малко такт.
Когато се върнаха в апартамента, Ричард й помогна да свали шлифера си и остави в един ъгъл на дивана във всекидневната. Тя се сви и тихо заплака. Той отиде в малката кухничка и сложи чайник с вода на печката. След малко се върна с кана черно кафе.
— Давай. Цялата чаша — каза й той, когато тя спря да пие.
— Няма. Не ме тормози, Ричард.
— Ще я изпиеш — настояваше той и стоя над нея, докато я довърши.