Тя отново се свря в ъгъла на дивана. Хълцането беше престанало. От всичко случило се лицето й бе забележително незасегнато. Очите й все така блестяха, клепачите — съвсем леко зачервени, но никаква друга следа. Като върху детско лице. Наистина, мислеше той, като я зяпаше, лицето й бе точно това: детско. Бе трудно да се повярва, че тя, тъй както седеше и мачкаше носната си кърпичка и тъжно избягваше очите му, бе на повече от седемнайсет го-дини.
— Хайде — каза той топло. — За какво е цялата работа? Какво те тревожи?
Тя само поклати глава.
— Не бъди глупава — увещаваше я той нежно. — Хора като теб не отиват и не се напиват нарочно без причина. А хора, на които е станало навик, имат нужда от много повече, отколкото изпи ти.
— Ричард! Казваш, че съм пияна ли? — попита тя с опит да защити достойнството си.
— Да. Наистина си пияна. Изпий още чаша кафе.
— Няма!
— Ще изпиеш — настояваше той.
Тя намусено изпи половината.
— Хайде сега, разкажи ми.
— Няма. Тайна е — отговори Зефани.
— По дяволите. Мога да пазя тайни. Как мога да ти помогна, щом не знам какво не е в ред?
— Не можеш да ми помогнеш. Никой не може да ми помогне. Тайна е — каза тя.
— Често онова, което ни помага, е да говорим за нещата — каза Ричард.
Тя го изгледа продължително и доста твърдо. Очите й заблестяха, напълниха се със сълзи и отново преляха.
— О, Боже! — възкликна Ричард. Поколеба се, после отиде и седна на дивана до нея. Взе ръката й.
— Зеф, скъпа — каза той, — нещата често се виждат само откъм опаката им страна, когато застанеш пред тях сам. Хайде да го извадим на бял свят, каквото и да е, и да видим какво можем да направим. Този начин на действие не ти е присъщ, Зефи.
Тя увисна на ръката му и сълзите й потекоха.
— Изплашена съм, Ричард. Не искам това. Не го искам.
— Какво не искаш? — попита той безизразно, като я гледаше безпомощно.
Тя поклати глава.
Внезапно той стана по-груб. Сурово се вторачи в нея и каза много рязко:
— О! — И след пауза: — И чак днес ли разбра?
— Тази сутрин — отвърна тя. — Но аз всъщност не… Ами то просто изглеждаше вълнуващо отначало.
— О! — каза той пак.
Последвалото мълчание продължи почти минута. Внезапно той се обърна и я прегърна през раменете.
— О, Боже, Зефи… О, Зеф, скъпа… Защо не ме почака?
Зефани го погледна недоумяваща и все още нещастна.
— Ричард, мили — каза тя скръбно.
— Кой е? — попита той свирепо. — Само ми кажи кой е и аз ще… аз ще… Кой го направи?
— Ами татко, разбира се — отговори Зефани. — Той е имал най-добри намерения — добави тя лоялно.
Челюстта на Ричард увисна. Ръцете му също. За момент изглеждаше като ударен с чук по главата. Трябваше му значително време, за да се окопити. Най-после промълви:
— Май че не мислим за едно и също нещо — отбеляза с мрачна сдържаност. — Нека сме наясно. Какво е това, което ти толкова силно не искаш?
— О, Ричард, не бъди груб — каза тя нещастно.
— По дяволите, не съм груб. И аз бях шокиран. Сега просто искам да знам за какво говорим, да му се не види.
Тя го погледна с малко размътен поглед.
— За мен, разбира се. За мен и продължаването, продължаването, продължаването… Само си помисли, Ричард. Всички остаряват, уморяват се и умират, и само аз продължавам, и продължавам, и продължавам сама, още и още. Сега не ми се струва вълнуващо, Ричард, страх ме е. Искам да умра като другите хора. Не още и още, а просто да обичам и да живея, и да остарея, и да умра. Това е всичко, което искам.
Тя млъкна и сълзите й пак бързо потекоха. Ричард я гледаше внимателно.
— Ти вече достигна до болестната фаза — каза той.
— То си е болест — да продължаваш и продължаваш, и продължаваш. Тежка болест — потвърди тя.
Той каза твърдо:
— Стига вече за тези глупости, Зеф. Време е да спреш и да си лягаш. Опитай се да се утешиш, като мислиш за другата по-тъжната страна: „На сутринта то е зелено и порасло, но вечерта е отрязано, изсушено и повяхнало“. Предпочитам още малко да продължавам и продължавам, и да отложа изсъхването и увяхването за колкото е възможно по-късно.
— Но двеста години са твърде много да продължаваш и продължаваш, и продължаваш. Толкова дълъг, дълъг път да извървиш сама, съвсем сама. Двеста години са… — Тя млъкна внезапно, като го гледаше с широко отворени очи. — О, Боже! Не трябваше да казвам това. Трябва да го забравиш, Ричард. Тайна. Много важна тайна, Ричард.
— Добре, мила Зефи. При мен тя е в безопасност. Сега върви да си легнеш.
— Не мога. Помогни ми, Ричард.
Той я вдигна, отнесе я в спалнята, сложи я на леглото. Ръцете й се сключиха здраво около шията му.