— Остани — каза тя. — Остани при мен. Моля те, Ричард.
С усилие той разтвори ръцете й.
— Пияна си, мила. Просто се отпусни и легни да спиш. На сутринта ще бъдеш добре.
Сълзите отново бликнаха.
— Толкова съм самотна, Ричард. Страх ме е. Съвсем сама… Ти ще си умрял, всички ще са измрели, освен мен, и аз ще продължавам, и продължавам, и продължавам…
Ричард успя да се откопчи от нея. Твърдо свали ръцете й. Тя обърна глава и заплака върху възглавницата. Той постоя малко край леглото, след това се наведе и нежно я целуна зад ухото.
Остави вратата на стаята й леко открехната, върна се във всекидневната и запали цигара. Още преди тя да догори хлипанията започнаха да затихват, а след това престанаха. Почака още няколко минути и се върна на пръсти. Дишането й не се промени, когато угаси лампата.
Тихо затвори вратата на спалнята, взе шапката и шлифера си и излезе от апартамента.
Да не каже на Джейн се оказа не така просто, както Пол си бе представял. Бе забравил, че тази вечер бяха поканени на коктейл, на който тя придаваше голямо значение. Късното му завръщане вкъщи бе посрещнато с хладен укор. Предложението му да не ходят беше рязко отхвърлено. Самият коктейл, слабо подкрепен от нещо, наречено лека вечеря, продължи цялата вечер. Похапването след това вкъщи, което трябваше да компенсира недостатъчната вечеря, не предразполагаше за съобщаването на толкова важно нещо. И той реши да изчака, докато си легнат. Но Джейн се пъхна под завивките с вид на човек, твърдо решил да спи. Пол угаси светлината. Помисли да направи съобщението си на тъмно, но след това се отказа. Още не бе решил напълно, какво да на-прави, когато дишането й стана равномерно и това приключи въпроса. Отложи разкритието за следващия ден.
Характерът на Джейн беше формиран от сили и обстоятелства, съвсем различни от формиралите семейството на Саксоувър и най-важното от тях беше финансовият стрес. Докато за Саксоувърови парите бяха страничен продукт, който сякаш се увеличаваше от само себе си, то главната грижа на семейството на Джейн бе свързана със стреса от скоростта, с която парите се стопяват.
Баща й, полковник Партън от редовната армия, сега пенсионер, държеше малко имение в Къмбърланд. Едно от онези имения, орязани парче по парче, които все още можеха да служат като семейна ре-зиденция. Единственият син на полковника, от пре-дишен брак беше представителен и твърде популярен младеж. Надеждата, че синът ще се ожени добре, бе разбита след брака му с дъщерята на ректора. Стова умря последната възможност синът да успее да се прави с финансовите лешояди, наобиколили баща му.
Полковникът неохотно преглътна този факт и прехвърли последните си надежди върху своята дъщеря. Една предана дъщеря, умело обучена от суровите факти на живота, може и да изиграе добре картите си. И ако покаже способности, струва си да се вложи капитал, за да я подкрепи. Би могло просто да се рискува. И без това нямаше смисъл да се опитва да спестява, когато министърът на финансите щеше да се изправи пред него в края на пътя му досущ съдбата. И наличният капитал бе инвестиран в скъпо училище, следване в Париж, представяне на обществото в Лондон. Всичко завърши с няколко големи разочарования и с женитбата с Пол.
Джейн не беше точно това, което Франсис би желал за сина си. Той се досещаше, че възможностите на Саксоувърови са изиграли известна роля за нейното решение да се омъжи за Пол. Но после си припомни по-ранни връзки на Пол, които още по-малко бяха му харесали и посрещна всичко откъм добрата му страна. Джейн притежаваше външност и увереност. Маниерите й бяха точно каквито се очакваха от млада жена от нейната прослойка. Чувството й за табу беше надеждно, тя уважаваше в необходимата степен всички правила, които в момента се ползваха с всеобщо признание. Можеше да има известни съмнения в способността й да бъде представителна съпруга и способен управител. Освен това знаеше какво прави и къде смята да отиде и това, с известни резерви, бе хубаво, мислеше Франсис. Някоя лепка положително не би била по-подходяща за Пол.
Но Пол беше прав, когато каза, че нито баща му, нито сестра му харесваха Джейн. И двамата се бяха опитали. Франсис дори бе готов да направи опит отново, но Зефани се беше отказала.
— Съжалявам, татко — призна тя на Франсис. — Направих всичко възможно, но с нея сякаш не живеем в един и същи свят и въобще не виждаме едни и същи неща. Тя не мисли за нищо. Като че ли е програмирана, нещо като компютър. Има установена система на отговор. Чува, след което механизмите на приемане, отхвърляне и реагиране започват да тракат и отговорът излиза като кодиран, просто съ-вършено правилен, но за хора, които използват същия код.