— Не си ли малко нетолерантна? — допусна Франсис. — В края на краищата не сме ли всички нещо подобно? Ако се погледнем честно? — Да, но само в известна степен — съгласи се Зефани. — А някои са като монетните автомати. Снабдени са с механизми винаги да прибират парсата.
Франсис изучаваше дъщеря си.
— Мисля, че е по-добре да изоставим тези сравнения — каза той. — Вярвам, че трябва да направим всичко възможно да запазим цивилизовани отношения в семейството.
— Разбира се — съгласи се Зефани, — но „цивилизовани“ е една от думите, които тя декодира съвсем различно от теб и мен.
Зефани тогава пое курс на умерено оттегляне от компанията на снаха си, което бе удобно и за двете. Това, мислеше си Пол, като отново се съсредоточи върху своя въпрос, съвсем не би направило Джейн да приеме новината по-мило.
Сутрешните часове също не му се сториха идеалното време да внесе въпроса за обсъждане. От друга страна, те отново трябваше да излязат тази вечер, така че той щеше да бъде в същото положение утре. Съзнаваше, че колкото повече отлага, в толкова по-силна позиция ще бъде Джейн. Накрая реши да действа направо. И след втората си чаша кафе изтърси новината.
Няма стандартен отговор от страна на една млада жена, чийто съпруг и съобщава на закуска доста раздразнено, че очаква да живее двеста години.
Джейн Саксоувър го загледа безизразно. После събра всичките си способности, за да изследва изражението му по-внимателно. Голяма част от лицето му бе скрита от брадата. Но сега по-важни бяха очите му. Потърси в тях крадлив поглед, потъмняване на бялото край ирисите, потръпване на мускулите наоколо, но не откри нищо такова. Една съпруга разбира по-лесно нещата, когато може да припише отклонението на някоя традиционна причина. И колкото по-банална е тя, толкова по-добре. Джейн се престори, че не е чула добре, за да му даде възможност да промени казаното, като никой от тях не загуби достойнството си.
— Добре — отвърна сериозно, — очакванията за дълъг живот се увеличиха значително през последните петдесет години. Може би да бъдеш столетник няма да е тъй забележително след едно-две поколения.
Пол отговори раздразнено:
— Не казах сто години, а двеста.
Тя отново го загледа.
— Пол, добре ли се чувстваш? Предупредих те снощи да не смесваш питиетата. Това никога не ти действа добре…
Обичайната учтивост на Пол се изпари.
— О, Боже, това банално женско мислене! — възкликна той. — Нямаш ли поне две капки въображение, за да ги събереш заедно?
Джейн се надигна от масата.
— Ако ще ме оскърбяваш…
— Седни! — сопна се той. — И престани да ми сервираш стандартни реакции и стандартни фрази. Седни и слушай. Това, което ще ти кажа, засяга теб.
Джейн беше наясно от неписания учебник по стратегия и тактика, че това е моментът, когато оттеглянето й ще остави противника в състояние на поражение и паднал дух. Но Пол наистина изглеждаше обезпокоен от нещо и не приличаше на себе си. И тя се заколеба.
Когато той отново извика „Седни!“, седна повече от изненада, отколкото от нещо друго.
— Сега — каза Пол, — ако слушаш и изоставиш за малко серията си обичайни скептични забележки, ще откриеш, че това, което ти казвам, е много важно.
Джейн го изслуша.
— Но Пол, не можеш да очакваш да ти повярвам. Това е фантастично. Баща ти трябва да се е поше-гувал.
Пръстите на Пол се свиха. Погледна я страшно, след това се отпусна.
— Явно бяха прави — каза той уморено. — По-добре щеше да бъде да не ти бях споменавал.
— Кой беше прав?
— Ами татко и Зефани, разбира се.
— Искаш да кажеш, че са те карали да не ми казваш?
— Така е. Но какво значение има. Всичко е шега. Ти го каза.
— Значи не е шега?
— За Бога! Ти познаваш баща ми достатъчно дълго, за да знаеш, че не е нещо, с което би могъл да се шегува. И второ — една шега трябва да е смешна. Ако можеш да намериш нещо смешно в това, ще се радвам да го чуя.
— Но защо не искаха да знам за него?
— Не беше точно така. Искаха да отложа съобщаването, докато се намери начин да се действа.
— Въпреки че съм ти жена и член на семейството?
— По дяволите, старецът не бе казал нищо и на Зефани и на мен до вчера.
— Сигурно сте се досещали. Откога е това?
— От седемнайстата ми година, а при Зеф — от шестнайсет.
— И очакваш да ти повярвам, че за десет години не си се досетил?
— Ама ти не ми вярваш и когато ти казвам направо, а? Стига! Човек се сеща за толкова малко и от нещата, които изглеждат възможни. За какъв дявол ще седне да се досеща за съвсем невъзможни? Всичко стана така…
Той й разказа историята, скалъпена от баща му за новия вид имунизация и завърши: