Джералд поклати глава.
— Не е достатъчно, Бил. Ако целта й бе да шашва света, в „Дар“ щеше да бъде много по-известна, отколкото е. Големите козметици като правило обичат да важничат — това е част от рекламата. А тя като някакъв аутсайдер, макар и от друг вид, се завира в разкрасителната блъсканица, където всички работят с витриол, с ножове. И какво става по-нататък? Не само оцелява, а преуспява. Постига истински първокласен успех там и то без да си сложи с техните оръжия. Но как? Има само един отговор, Бил — с някаква джунджурийка. Има си нещо, което другите нямат. Бих казал, че като научен работник в „Дар“ е попаднала на това нещо и е решила да се възползва от него. Дали е тъмна работа или не е друг въпрос. Но си струва да се открие.
Редакторът продължи да размишлява. И кимна.
— Добре, Джери, надникни вътре, момче. Но си отваряй очите. „Нефертити“ има много мощна женска подкрепа. Ако намериш нещо, от което е на път да избухне крупен скандал, ще замесиш високопоставени съпруги. Така че имай едно на ум, нали?
— Ще кажа на мадам, че сте тук, мис — каза дребната прислужничка и излезе, като затвори вратата след себе си.
В стаята нямаше нищо излишно, изглеждаше малко старомодна в очите на Зефани, и малко гола според съвременните стандарти. Но това бе скъпа, постигната с вкус голота. След първоначалната изненада човек се чувстваше приятно в нея. Зефани отиде до прозореца. Под него имаше няколко квадратни метра градинка на покрива, до която можеше да се стигне през полустъклена врата. В няколко лехи цъфтяха лалета-джуджета. Върху насип в сянката на грижливо подрязани храсти растяха няколко теменужки. В един ъгъл на миниатюрната полянка мъничък фонтан подскачаше от старинен оловен чучур. Големи стъклени плоскости възпираха вятъра от едната страна. Погледът се плъзгаше на запад и виждаше малка ограда от ковано желязо, а след нея — парк, целият сякаш от току-що раззеленени дървета, които скриваха очертания на зданията зад него.
— Брей! — каза Зефани с благородна завист.
При звука на отварящата се врата тя се обърна. Даяна влезе в хубаво ушит сив копринен костюм в семпла кройка. Единствените й украшения бяха златна гривна на китката, златна игла на ревера и гъвкаво златно колие.
Няколко мига се гледаха без да проговорят.
Даяна беше почти каквато Зефани си я спомняше. А трябваше да е близо четирсет. Изглеждаше на двайсет и осем, не повече. Зефани се усмихна с лек примес на неувереност.
— Срещата ме кара да се чувствам отново като малко момиче — каза тя.
Даяна й отвърна с усмивка.
— А ти самата изглеждаш като по-голямо момиче.
Не отместваха поглед.
— Вярно е. Наистина действа — промърмори Зефани на себе си.
— Трябва само да се погледнеш в огледалото — отвърна Даяна.
— Не, не е достатъчно. Може просто да съм си такава. Но ти — ти си точно толкова прелестна, колкото беше, Даяна. И въобще не си остаряла.
Даяна хвана едната й ръка и я прегърна с другата.
— Било е доста голям шок, подозирам.
Зефани кимна.
— Отначало — призна тя. — Чувствах се ужасно сама след като научих. Но сега вече го преодолявам.
— Звучеше малко напрегната по телефона. Помислих, че ще бъде по-добре да се срещнем тук, където бихме могли да поговорим — обясни Даяна. — Но ще стигнем и до това. Първо искам да чуя какво е станало с теб, с баща ти и също всичко за „Дар“.
Даяна постепенно успокои нервността на Зефани и премахна чувството й за нереалност на случилото се. Когато обядът свърши, Зефани се чувстваше много по-спокойна, отколкото през целия период след научаването на новината. Във всекидневната Даяна се насочи към причината за обаждането й.
— Кажи ми, мила, какво искаш да направя? Каква е тревогата ти? От твоя гледна точка?
Зефани изрече неуверено:
— Ти вече направи нещо. Успокои ме. Бях започнала да се чувствам като някакъв изрод. Не знам. Но наистина искам да разбера, какво става. В такава бъркотия съм! Баща ми е направил откритие, което ще… ами ще сложи край на възрастта. Това го нарежда до Нютон, Дженър и Айнщайн, нали? И вместо да бъде честван като чудесен откривател, целият е затънал в тайни. И си мисли, че е единственият, който знае. А се оказва, че си знаела и ти! И също през цялото време си го пазила тайна. Не разбирам. Татко казва, че няма достатъчно лишеин, за да го използваме, но много често така е с всяко ново нещо. След като откритието се направи, половината битка е вече спечелена. Всички започват бясно да изследват и ще се появят хора с алтернативни методи. В края на краищата, ако сега няма много от този лишей, то и с погубването му не могат да бъдат причинени големи щети, така че защо да не се публикува откритието и да не се подтикнат хората да намерят и друг антигерон, както той го нарича? Започнах да се питам, дали използването на лишеина няма и някакви странични ефекти, например да не можеш да имаш деца или нещо подобно.