— Можеш да бъдеш напълно спокойна поне по този въпрос — увери я Даяна. — Естествено, няма да искаш да износваш бебето си колкото един слон, така че прекъсваш лишеина и се връщаш към нормалната скорост на процесите в тялото си. Колкото до други странични ефекти, досега не са ми известни. Има само едно безкрайно малко, едва поддаващо се на измерване забавяне на реакциите ти. Но то е по-малко, отколкото след двоен джин.
— Добре — каза Зефани. — Една грижа по-малко. Но, Даяна, едно нещо не ми е ясно. Как ти стигна до него и после до „Нефертити“ и бизнеса за разхубавяване. И каква бе тази криза, която щеше да избухне, пък спря, и така нататък.
Даяна посегна за цигара, почука върха й, замислено я загледа.
— Добре — каза тя. — Полузнанието и без това е опасно. Ще започна от началото.
Запали цигарата и се върна във времето, когато Франсис донесе чинийката с мляко. И последиците.
— Законно — заключи тя, — не съм права. Но морално имам точно толкова права, колкото и твоят баща. Сега това няма никакво значение. И двамата заседнахме по въпроса, какво да правим с откритието си. Мина известно време докато разбера, че съм заклещена като в капан. Мислех си, че скоро ще намеря изход. Но колкото повече мислех, толкова повече трудности възникваха. И чак тогава взех да разбирам, колко е сложно.
Не намирах начин да използвам откритието. Твоите думи внезапно ми подсказаха насоката.
— Нещо, което съм казала?
— Говорехме, че жените са изиграни, помниш ли?
— Помня. Често това беше твоята тема — каза Зефани с усмивка.
— И още е — каза Даяна. — Но ти беше споменала това на една от твоите учителки. И тя бе отговорила, че трябва да правим всичко възможно да живеем в условията, които са около нас, защото животът е твърде кратък, за да се поправи света или нещо подобно.
— Не съм сигурна, че си го спомням.
— Такъв беше смисълът. Разбира се, то по някакъв начин е било в съзнанието ми. С баща ти направихме стъпка в еволюцията, нещо като синтетична еволюция — единственият еволюционен напредък на човека от милиони години. Тя ще промени напълно бъдещето. Да, ако животът не е тъй кратък, хората ще мислят, че си струва труда да направят повече за променянето на света. Когато ми предаде думите на учителката си, видях като при внезапна мълния как това би могло да се извърши.
— Да се извърши? — повтори Зефани озадачено.
— Да. На жените може да им се даде възможност да живеят по-дълго. Отначало без дори да знаят това. По-късно ще го открият. Но до тогава се надявах да има вече достатъчно такива жени и то от необходимия тип, за да могат да окажат сериозно влияние. Необходимо бе да се събере някак група хора, които да се убедят, че е възможен по-дълъг живот и след това да се накарат да се борят за приемането на homo superior.Неочаквано разбрах как да го направя. Хората, на които е даден дълъг живот, няма да се откажат от него. Те ще се борят упорито за своето право да го запазят.
Зефани се намръщи леко.
— Не те разбирам напълно — каза тя.
— А би трябвало. Сега си малко смутена и объркана, но няма да стигнеш дотам, че да се откажеш от по-дълъг живот, нали? И би се придържала към правото си да го имаш, ако някой поиска да ти го отнеме, нали?
— Да, предполагам. Но при този недостиг на веществото…
— О, науката скоро ще се прави, както ти каза, щом се появи търсене. Да се съберат достатъчно пари, да се впрегнат достатъчно хора в работата — това е всичко.
— Но според татко ще настъпи хаос.
— Разбира се, че ще има хаос. Не можем да получим homo superior без родилни мъки. Но това не е важно. Важното е да предотвратим задушаването му още при самото му раждане. Това е проблемът.
— Но щом стане известно, хората ще започнат да се борят да удължат живота си.
— Ти говориш за отделните хора, мила, но те са подчинени на институции. Костеливият орех на цялата работа е, че институциите много определено няма да искат това удължаване.
Повечето институции съществуват, за да управляват в широк мащаб и едновременно да запазват приемствеността на нещата, така че да се преодоляват трудностите, които възникват от краткостта на отделния човешки живот. В тях постоянно едни хора се заменят с други, но институцията като цяло остава. По-младите очакват да заемат в тях в определено време мястото на по-старите.
Задай си сега въпроса, не само колко институции няма да са съгласни, но и колко хора ще се отнесат благосклонно към перспективата да имат двеста-триста годишен живот като дребен служител? Дали някой ще приветства мисълта за един и същ директор, президент, съдия, управител, партиен лидер, папа, шеф на полицията или водещ модист в продължение на век-два? Ще видиш, че всичките ни съществуващи институции са това, което са, защото се има предвид, че животът ни е някъде около шейсет-седемдесет години. Премахни това условие и те ще загубят своя смисъл.