— Това е много крайно мнение — каза Зефани със съмнение.
— Помисли над него. Вземи само един пример. Ти си младши служител в учреждение. Разбира се, би желала да живееш по-дълго, но само докато разбереш, че това означава да триеш дрехите си върху все същия стол на нисш служител през следващите петдесет-шейсет години. Тогава вече няма да си толкова сигурна, че го искаш.
Или пък си едно от онези малки момичета, които бързат като маймуни да се омъжат за първия срещнат. Възгледът „само смъртта ще ни раздели“ започва да поовехтява в наши дни. Но кой въобще би издържал на перспективата да прекара сто и петдесет години с партньор, взет още през юношеството?
Или образованието. Повърхностните познания бяха достатъчни да оправят повечето от нас в продължение на някакви петдесет години, но не са в състояние да ни осигурят пълноценен живот за двеста и повече.
Личността ще се сблъска на живот и смърт с правилата и институциите. И това ще бъде най-богатата реколта на шизофрения, която някога е възниквала.
И не можеш да направиш от това въпрос само на личен избор. Всеки, който избере дълъг живот, ще блокира придвижването и повишение на хората, които не са го избрали.
Всеки от нас е част от някакви социални и професионални общности и борейки се отчаяно да оцелеят, те ще отстояват да се отхвърли лишеина изцяло.
Зефани поклати глава.
— О, не, не мога да повярвам. То абсолютно противоречи на нашите естествени инстинкти за оцеляване.
— Това едва ли влиза в сметката. Всяко цивилизовано поведение трябва да подтиска Бог знае колко инстинкти. Възможността лишеинът да бъде отхвърлен, е напълно вероятна.
— Но дори ако официално се забрани, стотиците хиляди хора тайно ще се надсмиват над закона — упорстваше Зефани.
— Не съм много сигурна. Малка привилегирована класа би могла да опита, на много висока цена. Като да си купиш дълъг живот на черния пазар. Но това едва ли ще може да се скрие, нали? Във всеки случай поне не за дълго.
Зефани се обърна и известно време гледаше през прозореца как облените в слънце облачета плуваха в синьото небе.
— Дойдох при теб все още изплашена за себе си — каза тя. — Но и развълнувана, защото мислех, че откритието на татко, е, твоето и на татко откритие, е една от най-големите крачки, правени някога. Една от най-старите мечти се е сбъднала. Нещо, което ще промени цялата история и ще ни отведе в чудесна нова ера… Но той мисли, че хората ще се бият помежду си за лишеина, а ти смяташ, че ще се бият, за да го спрат. Къде е ползата в такъв случай? Нищо няма да донесе, освен битки и злочестини. По-добре никой от вас да не го беше откривал.
Даяна я погледна замислено.
— Не мислиш така, мила. Знаеш не по-зле от мен, че светът е бъркотия, и затъва все по-дълбоко всеки ден. Ние доста несигурно държим в ръце силите, които освобождаваме, пренебрегваме проблемите, които трябва да бъдат решени. Погледни хората — с всеки ден се увеличават с хиляди. След стотина години ще бъдем във Века на глада. Съумяваме да отложим най-лошото по един или друг начин, но отлагането никога не е решение. Когато сривът настъпи, ще стане толкова страшно, че водородната бомба ще ни изглежда хуманна в сравнение с него.
Не фантазирам. Говоря за неизбежното и ако не направим нещо да го спрем, хората ще преследват хора из развалините, за да ги изядат. Оставяме нещата да вървят към това, защото с нашия обикновен кратък живот няма да сме тук, за да го видим. Грижи ли се нашето поколение за наследството, което оставя? Ни най-малко. „По дяволите децата на нашите деца; ние да сме добре“.
Само едно нещо може да спре всичко това: някои от нас трябва да живеят достатъчно дълго, за да се страхуват за нас самите. И ние трябва да живеем достатъчно дълго, за да научим повече. Сега достигаме мъдростта, когато сме на половин стъпка от старостта. Трябва ни време, за да придобием мъдрост, която можем да използваме, за да разчистим бъркотията. Ако не го получим, ние, като всички други животни, които се свръхразмножават, ще започнем да гладуваме. Ще гладуваме през най-черната от мрачните епохи.
Трябва ни по-дълъг живот, преди да е станало твърде късно. За да имаме време да придобием мъдрост да контролираме съдбата си. Да излезем от състоянието си на животинска порода и да започнем да се цивилизоваме.