Тя млъкна и се усмихна унило на Зефани.
— Съжалявам за високопарността, мила моя. Но такова облекчение е да можеш да кажеш всичко на някого. Какъвто и хаос да причини днес лишеина, всяко друго решение би било безкрайно по-лошо.
Зефани не отговори няколко минути. После попита:
— Така ли виждаше нещата през цялото време, когато беше още в „Дар“, Даяна?
Даяна поклати глава.
— Не. Едва сега стигнах до това мнение. В онези дни виждах откритието като дар, който трябва да се използва, защото ми се струваше, че е стъпало в еволюцията. Ново развитие, което ще ни издигне още по-високо ниво над животните. Едва по-късно взех да разбирам истинската необходимост от него. И спешността на работата. Ако бях ги почувствала в самото начало, сигурно нямаше да постъпя така. Може би щях да се опитам да публикувам откритието, както се прави. Сигурно щеше да ми бъде попречено…
Но както се развиха нещата, на практика не виждах защо да се бърза. Важното бе да се създаде общност от хора с влияние и дълъг живот, които няма да знаят за него, но които по-късно щяха да се борят за живота си.
Тя отново леко се усмихна.
— Знам, начинът, по който го направих, изглежда странен. Сигурна съм, че за твоя баща е възмутителен. Но все още не мога да измисля друг, по който бих успяла да го постигна. Имам ги, разбираш ли. Почти хиляда жени. Почти всичките роднини или омъжени за влиятелни хора. И щом веднъж разберат положението, всеки, който се опита да ги лиши от допълнителните им години живот, ще съжалява.
— Как го направи? — пожела да узнае Зефани.
— Щом ми хрумна идеята, взех да я обмислям. Тя ми се струваше все по-хубава и по-хубава. Спомних си разказа за човек, който крадял перли и начинът, по който ги криел — смесвал нанизите с истински перли в пратки с фалшиви… Реших да направя нещо по-добно.
Ами в края на краищата всеки женски вестник е пълен с предложения „да запазите вашата младост“, „да съхраните младежката си фигура“ и тъй нататък. Всъщност никой не вярва ни дума от това, но хората са придобили непреодолим навик да се надяват и да опитват. Аз бих могла да им покажа резултати и те биха били очаровани. Но толкова често са били мамени, че всъщност не вярваха, че им се прави нещо кой знае какво. Радваха се, че изглеждат все по-добре, но го приписваха на диетата. Е, започнаха да смятат, че използвам нещо малко по-добро от конкурентите ми, може би. Но да повярват, че най-после са попаднали на истинско средство за младост след хиляди години фалшиви рецепти! Не и не. Не.
Отначало и аз бях не малко шокирана от идеята си. Но си казах, това е двайсти век такъв, какъвто е. Той не е век на разума и дори не е деветнайсти век. Той е епоха на празните приказки, време на заобиколните пътища. Разумът е натикан в задните стаи и там трябва да работи да измисли средства, чрез които хората да могат да се накарат да почувстват нужната им посока. Аз имах предвид жените. По дяволите разума. Работата бе да ги подмамя да купят, каквото аз исках да купят. Така че бях съвсем в хармония с модерния начин на търговия.
След като веднъж реших, че това може да се направи, най-важното бе да си осигуря материал. Трябваше да бъда уверена в постоянното снабдяване с това, което баща ти нарича лишеин, а аз — терцианин. Обявих, че отивам за една година на околосветско пътешествие.
И наистина пътешествах, макар че прекарах почти цялото време в Източна Азия. Отидох първо в Хонконг, свързах се с параходния агент на твоя баща там. Той ме запозна с мистър Крейг, приятел на мистър Макдоналд, който ни изпрати лишея Терциус. Макдоналд бе починал преди година. Мистър Крейг ме свърза с няколко души, работили с мистър Макдоналд. По-късно се запознах и с мистър Макмърти, който е бил в експедицията, открила първото находище на лишея. Наех мистър Макмърти. Той направи постъпки и получи разрешение от Китай.
Баща ти сигурно ви е казал, че сложих mongo-lensis в името, което дадох на първата проба, но това се оказа погрешно. Растението идва от Хокианг, провинция Манджурия, на север от Владивосток. Разрешението, за щастие, дойде през пролетта и можахме да започнем веднага.
Мистър Макмърти ни заведе до мястото без много трудности. Но разочарованието ми беше голямо. Имаше много малко терциус. Практически растеше само върху хиляда акра и то разпокъсано на групички около малко езерце. Бе по-лошо, отколкото очаквах. Намерихме човека, който заедно със семейството си го събираше и изпращаше. Поговорихме и стана ясно, че ако го бере редовно, скоро няма нищо да остане. Но човекът не мислеше, че това е единственото находище, така че организирахме издирване на лишея върху доста голяма площ наоколо. Никой не ни пречеше. Това е нещо като блатиста област с тресавища и участъци, които стават за паша. Открихме всичко на всичко още пет находища с терциус. Три — малко по-големи от находището на баща ти и две по-малки. Всичките в радиус от около четирсет километра.