— Не мисля за интелигентността. Ти, нейният баща, също имаш ум, иначе не би се справил така добре с предприемаческия бизнес. Става дума за… е, нека го наречем независимост… Начинът, по който тя непрекъснато поставя въпроси за нещата. Неща, които всъщност нямат нужда от въпроси.
— И им намира някои доста странни отговори според това, което подочувам — каза мистър Бракли.
— Това си е вид безпокойство — упорстваше Малвина Бракли. — Разбира се, младите момичета често са неспокойни, нормално е, но… При Даяна ми се струва, че нещо не е като при другите.
— Няма си приятел — отбеляза съпругът й безцеремонно. — Но никакъв смисъл няма да си търсим белята, скъпа. И това ще дойде.
— Но би било по-нормално. Едно хубаво момиче като Даяна…
— Би могла да има приятели, ако искаше. Но тя едва започва да се учи да се киска и да не казва неща, които да ги хвърлят в паника.
— О, Даяна не е пуританка, Харолд.
— Знам, не е. Но те мислят, че е. Тук хората наоколо са много посредствени. Има три типа момичета: спортни, кискащи се, пуританки, други типове не са известни. Твърде лошо е да живееш в нецивилизован район. Разбира се, ти не искаш тя да тръгне с някой местен дебелак?
— Не, не, наистина не. Само че…
— Знам. Би било по-нормално. Скъпа, последния път, когато говорихме с мис Патисън в гимназията, тя предсказа блестящо бъдеще на Даяна. „Блестящо“, това не означава нормално. Не можеш да имаш и двете неща.
— За нея е по-важно да бъде щастлива, отколкото блестяща.
— Скъпа, защо мислиш, че всички хора, които наричаш нормални, са щастливи. Това е абсурдно предположение. Само ги погледни… Не, нека бъдем благодарни, много благодарни, че не се е влюбила в никой дебелак. За нея тук няма блестящо бъдеще. Нито, щом е станало дума, има дебелак. Не се тревожи. Тя ще си намери свой път. Трябва й само по-голям простор.
— Най-малката сестра на майка ми, леля Ани — рече мисис Бракли замислено, — не бе съвсем обикновена.
— Какво не й беше наред?
— О, не искам да кажа това. Но тя влезе в затвора през 1912, а дали не беше 1913 година, защото пускаше фишеци по „Пикадили“.
— За какъв дявол го е правила, Боже мой?
— Хвърляше ги в краката на конете и причини такава бъркотия, че задръсти трафика от Бонд Стрийт до Суон и Едгарс. А след това се покатери върху един автобус и викаше „Гласуване за жените“. Отведоха я. Осъдиха я на един месец. Семейството ни беше много посрамено. Скоро след като я пуснаха, хвърли тухла срещу витрина на „Оксфорд Стрийт“ и получи два месеца. Не беше много добре, когато излезе оттам, защото направила гладна стачка. Затова баба я отведе в провинцията. Но тя някакси се измъкна, върна се и успя да залее с шише мастило мистър Балфър. Тъй че отново я отведоха, а този път тя едва не запали едно крило на затвора в Холоуей.
— Предприемчива жена е била леля ти. Но не разбирам защо…?
— Ами не бе обикновена личност. Тъй че Даяна може да е получила това от семейството на майками.
— Не знам какво е могла да получи Даяна от една войнствена пралеля. И откровено казано, скъпа, пет пари не давам откъде е дошло, извън факта, че каквото и да й е предадено, станало е чрез нас. Смятам, че с теб сме свършили добра работа, макар самите ние да сме изненадани.
— Разбира се, скъпи Харолд. Пълно право имаме да се гордеем с нея. Но… не винаги най-блестящият живот е най-щастлив, не съм ли права?
— Не мога да кажа, но и двамата знаем, поне за мен е така, че човек може да бъде щастлив без да е блестящ. Как се чувства блестящият и какво иска, за да бъде щастлив, нямам понятие. Но съм сигурен, че неговият стремеж може да прави някои хора щастливи. Мен, например сега и то изцяло по егоистични причини. Тя беше малко момиченце, но вече ми тежеше на съвестта, че не мога да си позволя да я пратя в първокласно училище. О, знам, че в „Сейнт Мерин“ хората са добри преподаватели, тя го доказа. Но не е все едно. Когато баща ти почина, помислих, че ще можем да уредим това. Отидох при адвокатите, изложих им нещата. Те съжаляваха, но бяха твърди. Указанията му са съвършено ясни, казаха. Парите да бъдат под попечителство, докато навърши двайсет и пет. Не могат да се пипат преди това, дори и за образованието й.
— Никога не си ми го казвал, Харолд.
— Никакъв смисъл нямаше да го казвам и на двете ви, докато не разбера може ли да се направи. Не можеше. Знаеш ли, Малвина, това е едно от най-мръсните неща, които ни стори баща ти. Да не ти остави нищо — е, това щеше да е по-нормално за характера му. Но да остави на дъщеря ни четирсет хиляди фунта и да ги заключи така, че в най-критичните формиращи години на живота й да не може да ги използва… Така че браво на Даяна. Тя сама направи за себе си това, което аз не можах и това, което баща ти не би извършил. Натри както трябва носа на стария негодник, без той дори да го знае.