След като свърши закуската си, Франсис наруши обичайния си навик да иде веднага в лабораторията си и вместо това се запъти към кабинета. С ръка на телефона, се подвоуми кой номер да набере. Реши, че Даяна още едва ли е излязла от дома си. Позна.
— Благодаря за изрезките от вестниците, Даяна. И докато някому не хрумне да се учуди, защо мисис Уилбъри ще бъде алергична към гъби в резултат на третиране с водорасло, това може да свърши работа.
— Ами! — отвърна Даяна. — Никому няма да му хрумне. Пътищата на алергиите са прекалено променливи и тайнствени, за да се изненада някой. Възразявам срещу думата „може“. Статията вече подейства като бомба. Всичките ми ненавистни конкуренти прекараха целия вчерашен ден на телефона в щури опити да научат нещо повече. На мистър Марлин трябва да са му предлагали цели състояния за подробности. Почти всеки женски вестник е пратил свой човек да ме чака пред кабинета ми. А телефонистката ни каза, че трябва да назначим папагал, за да повтаря: „Не коментираме“ на всички вестници и журналисти, които звънят. Научих, че е имало запитване от Министерството на земеделието и риболова дали ми е давано разрешение от Комитета по търговията за внос на водорасли от Ирландската република.
— Това е интересно — каза Франсис. — Те не са имали време за това запитване след публикуваното в неделните вестници. Трябва да са го научили отнякъде другаде.
— Разбира се — потвърди Даяна. — Знам, откъде го е научил Марлин, но преди седмица направих така, че то да стигне до три от най-недискретните ми момичета при най-строга секретност. Така че досега е стигнало вече навсякъде. Ще има безкрайно много да се забавляваме.
— Виж — каза Франсис, — съжалявам, но се страхувам, че ще трябва да капна капка катран в успокоението ти. Не мислех, че трябва да ти го казвам сега, но днес ще дойда в Лондон и смятам, че трябва да го обсъдим. Можеш ли да вечеряш с мен? Какво ще кажеш за „Кларидж“ в осем и половина? Ще можешли?
— За часа — да. Но не искам това място. Сега е страшно важно името ти да не се свързва с моето. Аз ще бъда белязана жена, докато продължава всичко това. Предлагам малко ресторантче, наречено „Атоумиъм“, на „Шарлот Стрийт“. Няма изгледи някой да ни види там.
— Да, малко вероятно е — съгласи се Франсис. — Много добре. „Атоумиъм“, в осем и половина.
— Добре. Нямам търпение да те видя отново след цялото това време, Франсис. Толкова искам да говоря с теб и по-обстойно да ти обясня нещата. — Тя замълча, а после добави: — Ти прозвуча… Много ли е сериозно, Франсис?
— Боя се, че да — отвърна той.
— О, това си ти, нали? — Възкликна редакторът. — Изглеждаш много доволен от себе си.
— Така си е — отговори Джералд Марлин.
— Това е добре, защото аз не съм доволен — от теб, искам да кажа. Онзи Уилкс от „Радар“ ми изсипа толкова клетви по телефона. Съсипал си цялата кампания, която бил подготвил.
— Много лошо, много лошо — каза Джералд весело.
— Какво е станало?
— Ами, както ти казах при сумата, която платиха на онази Уилбъри, беше ясно, че има нещо, което „Нефертити“ не иска да се научи от широката публика. И не бях изненадан, че е така. Този салон наистина изглежда прави нещо твърде забележително със своите клиентки. Както и да е, успях да си намеря връзка там, едно невинно на вид момиче, което обожава хайвера и шампанското и се пазари като джамбазин. Реших, че ресторантът „Куаглино“ ще бъде подходящ и когато влязохме в него, видях млада жена, която седеше във фоайето. Погледна моята свръзка, стресна се, а след това се престори, че не я е видяла. Моята свръзка изглеждаше също малко изненадана. Попитах я какво има. Обясни ми, че другото момиче също е от „Нефертити“. Тъкмо в този миг един мъж отиде при него и го поздрави — Фреди Рамър от „Радар“, моля ти се. Извърнах се, за да не ме види и когато те влязоха в ресторанта, ние решихме да вечеряме другаде.
По време на виното научих, че „Радар“ е запланувал серия „бъди ти самата кралица на красотата“ и свързах фактите. Беше нещо като удар. Искам да кажа, щеше да бъде хубаво да се види дали не може да се направи нещо за получаване на правата върху водораслите в Галуей Бей. Но очевидно не можеше да се чака толкова, затова телеграфирах на един приятел в Дъблин, за да вземе преднина с искане за законни права върху водораслите според ирландския закон.