Редакторът поклати глава.
— По-лесно е да отправиш петиция до Папата или нещо подобно — каза той. — Това за ирландците е сериозно нещо. Те го ядат…
— Те какво?
— Ядат го. Наричат го дълс.
Джералд на своя ред поклати глава, но не стана ясно, дали от съмнение или от съчувствие към ир-ландците.
— Така или иначе — продължи той — наистина беше твърде късно. Трябваше или да позволя на „Радар“ да ни изпревари, или да им проваля игричката. Моят нещастен приятел там трябва да се е смачкал абсолютно. Не ще да съм единственият, който се е сетил да опита рано да предяви искания. Майчице, Дъблин трябва да е представлявал мила гледка тази сутрин с всичките си фургони, хукнали от града със запенени впрягове на запад през хълмистите мочурища.
— За какво, по дяволите, говориш? — попита редакторът.
— Златна треска, старче — лекичко си затананика: — „Чух, че има много злато, хей, край брега на Галуей Бей!“
— Имай предвид, че и аз съм заложил нещо в няколко от търсещите екипи — продължи Марлин. — Почти всички производители на козметични мазила в кралството, единствено „Нефертити“ мълчи, ми позвъниха вчера, за да научат нещо повече. Сторих всичко възможно да осигуря дяловото си участие, но се боя, че е доста рисковано. Това, което ми пречи да направя състояние — довери той, — е, че трябва да има десетки видове водорасли край бреговете на Галуей, а аз, честно казано, не знам кой от тях е магическият. За съжаление, в случая това е съдбоносно. Ако „Радар“ знае вида, все още могат да ни преметнат.
Редакторът на „Сънди Проул“ помисли малко и поклати глава.
— Не. Уилкс не би избухнал толкова, ако беше така… макар че все пак не е невъзможно. Той може да си мисли, че и ние сме го открили, но си мълчим. Във всеки случай е по-добре да опитаме. Трябва да разберем, къде се обработва растението и да измъкнем образец от него. Това би могло да достави тема за голямо четиво за жените…
Даяна отмести дебелата червена свещ, която стоеше между тях. На светлината й те се изучаваха взаимно. Най-после Франсис каза с особен тон:
— Колко е странно, че това, което знаеш, е различно от онова, което виждаш.
Даяна продължаваше да го гледа мълчаливо. Започна да съзнава, че ръката й върху масата трепери и я скри от погледа му. Очите й бавно се плъзгаха по лицето му, черта след черта. Попита с усилие:
— Колко ли си ми сърдит… Франсис?
Той поклати глава.
— Не съм. Когато научих за пръв път, наистина бях много ядосан. Докато не започнах да разбирам, защо си го направила. После разделих яда си на шок, наранено самолюбие и тревога, най-вече тревога, и разбрах, че няма никакъв смисъл да се крия зад гнева. Трябваше да си дам сметка, че четиринайсетте изминали години са ми отнели правото да се сърдя, но не и правото да се тревожа. И все още съм разтревожен.
Замълча, като изучаваше лицето й тъй внимателно, колкото тя неговото.
— Сега — продължи той, — сега се срамувам, че се ядосах. Срамувам се от себе си. Боже мой! Да ме е било яд на теб, да съм искал да го предотвратя! Това завинаги ще хвърля сянка в съзнанието ми. Незаличимо и непростимо. Не, не съм сърдит, унизен съм. Но не само…
Докосване по ръката му прекъсна думите му.
— Какво има?
Сервитьорът поднесе менюто.
— О, по-късно — каза той раздразнено. — Донесете ни шери — сухо. За какво говорех? — обърна се към Даяна.
Тя не можа да му помогне. Не бе чула ни дума от това, което бе казал. Продължиха да се гледат. След малко:
— Не си ли омъжена? — попита той.
— Не.
Погледна я озадачено.
— Трябваше да се досетя — започна и млъкна.
— Какво трябваше да се досетиш?
— Не съм съвсем сигурен… Аз… Предполагам, това прави нещата различни?
— Да, нямам усещането, което изглежда имат повечето жени, че времето ги гони по петите. Но аз не съм много верен критерий. Познавах само един човек, за когото истински съм искала да се омъжа — каза тя, а след това с вид, възпиращ разговора в посока на лични въпроси, продължи: — Всъщност се питах, как бракът ще се впримчи в новото разписание. Явно е, че хора, които могат да се обичат двеста-триста години, са твърде малко.
— Това не се впримчва, както ти се изрази, много по-добре и в сегашното разписание — отбеляза Франсис, — но човек се приспособява. Не виждам, защо да не се приспособи и по-нататък. Бракове за определен период с право на избор, както при наемите, можеби?