„Антигеронът, пишеше «Проул», несъмнено е най-важното откритие на медицинската наука след пеницилина. Поредният триумф на британския интелект, инициатива и умения. Предлага ви млад живот в разцвета на силите ви. Нещо, което засяга целия ни живот. По всяка вероятност ще промени възрастта, в която се сключва брак. С по-дълъг живот пред себе си момичетата вече няма да бъдат подтиквани да се омъжват още в юношеска възраст. В бъдеще семействата ще бъдат по-големи и ще траят по-продължително. Много от нас ще могат да държат своите праправнуци в ръце, а може би и техните деца. Вече няма да се смята, че една жена е достигнала средната възраст на четирийсет години и това положително силно ще се отрази на модата…“
Очите на Даяна пробягваха по колонките. Печалната й усмивка бе прекъсната от телефонен звън.
— О, мис Бракли, аз съм, Сара — каза леко задъхан глас. — Слушате ли новините?
— Не. Преглеждам вестниците. На прав път сме, Сара.
— Мисля, че е добре да ги чуете, мис Бракли — телефонът щракна.
Даяна пусна радиото. В стаята нахлу глас: „… излизайки от своята сфера, извършвайки акт на агресия в област, подвластна територия на Всемогъщия Бог. Към другите грехове на науката, които са много, се прибавя сега и високомерието — едно арогантно противопоставяне на изразената воля Божия. Нека отново ви прочета текста. Деветнадесети псалм: «Дните на отреденото ни време са седемдесет; и ако и хората да са толкова силни, че да достигнат осемдесет, тогава тяхната сила е само мъка и скръб, и скоро отминава, и ние си отиваме.»
Това е законът на Бога, защото е законът на тялото, което ни е дал. Неговият край не по-малко от неговото начало е част от Неговия образец за нашия живот. «Дните на човека са само като трева: защото той цъфти като цвете в полето», казва сто и трети псалм. Отбележете: като цвете в полето, а не като цвете в обърканата градина на някой учен.
Сега науката в своето нечестиво тщеславие предизвиква дори схемите на Архитекта на вселената. Изправя се срещу Божия образ на човека и казва, че може да го направи и по-добър. Предлага себе си като нов Златен телец на мястото на Бога. Науката съгрешава както децата на Израел прегрешиха, когато за тях бе написано: «Така те бяха омърсени със своите собствени думи и продължиха да блудстват със собствените си измислици».
Дори престъпленията и греховете на физиците са почти простими пред дързостта на хора, толкова загубили Бога в своите души, че имат самонадеяността да се противопоставят на Неговата повеля. Сатанинското изкушение, размахвано сега пред нас, ще бъде отхвърлено от всички, които се боят от Бога и уважават Неговите закони, и е дълг на тези правоверни хора да се погрижат слабоволните между нас да бъдат защитени от собственото им безразсъдство. Немислимо е законите в тази християнска страна да допуснат скандалната атака срещу човешката природа, създадена от Бога…“
Даяна замислено изслуша всичко до края. Почти веднага започна химнът. Телефонът иззвъня отново. Изключи радиото.
— О, мис Бракли. Чухте ли?
— Да, Сара. Хубава боза. Кара те да се питаш дали и лекуването на болни и пътуването със скорост по-голяма от ходенето пеша не са греховни вмешателства в човешката природа. Не мислиш ли? Не мога да си представя, че някой вече би могъл да успокои нещата. Благодаря, че ми каза за радиото. Не звъни повече, Сара. Излизам. Не мисля, че ще има още нещо до утрешните вестници.
„Ролс-Ройсът“ на Даяна спря пред „Дар Хаус“ по-скоро като яхта, загубила управление. Покрай собствените си грижи бе забравила за неприятностите там. Като гледаше жилищното крило взе смътно да си ги припомня. Много от останките бяха разчистени. Купищата строителни материали в градината показваха, че възстановяването вече е в ход. Запали колата и се отправи към паркинга. Там имаше само един автомобил. Закръглена, смутена млада жена се бе навела над отворения капак и се взираше в мотора. Колата на Даяна прошумоля по чакъла и спря до нея. Младата жена стреснато вдигна глава, видя ролса и ококори очи. Даяна попита за доктор Саксоувър.