— Временно се премести в преподавателския блок — каза момичето. — Мисля че сега е там. Ох, каква кола! — добави с нескрита завист, докато гледаше излизащата от нея Даяна. — О, не видях ли ваша снимка в „Сънди Джъдж“ тази сутрин? Вие сте мис Бракли, нали?
— Да, аз съм — призна Даяна с леко неудоволствие. — Ще ви бъда изключително признателна, ако не го разгласявате. Предпочитам да не се разчува, че съм била тук. Мисля, че доктор Саксоувър би казал същото.
— Добре — съгласи се момичето. — Не е моя работа. Но моля, кажете ми само едно: този антигерон, за който пише вестникът, това ли е, ама наистина ли е това, което пишат?
— Не съм видяла какво точно пише в „Джъдж“ — отговори Даяна, — но предполагам, че са схванали общо взето същността.
Момичето я погледна сериозно. Поклати глава.
— В такъв случай бих предпочела да не съм на ваше място, въпреки ролса. Но ви желая късмет. Щенамерите д-р Саксоувър в апартамент номер четири.
Даяна прекоси двора, изкачи познатите стълби и почука.
Франсис отвори и се втренчи в посетителката си.
— Господи, Даяна! Какво правиш тук? Влизай!
Около половин дузина неделни вестници бяха разхвърляни във всекидневната. Стаята изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше и не така аскетична.
— По мое време тя беше цялата бяла. Мисля, че тогава ми харесваше повече. Беше моят апартамент някога, нали знаеш, Франсис?
Но той не я чуваше.
— Мила, не че не се радвам да те видя, но досега толкова внимавахме да не разкриваме никаква връзка и точно сега… Трябваше да си чела днешните вестници, разбира се. Наистина не беше разумно, Даяна. Видя ли те някой?
Каза му за момичето на паркинга и за това, че го бе предупредила. Той изглеждаше загрижен.
— По-добре да отида и да се уверя, че е разбрала — каза той. — Извини ме за момент.
Останала сама, Даяна се приближи до прозореца, пробит в старата задна стена на преподавателския блок и се загледа в овощната градина. Още стоеше там, замислена и неподвижна, когато той се върна.
— Ще се държи както трябва, предполагам. Добро момиче, химичка, много работи. Каквато бе ти. Смята „Дар“ за място, където се върши работа, а не за бюро за женитби.
— Такава ли бях? — попита Даяна.
— Ами разбира се, ти работеше постоянно…
Но нещо в тона й го порази и той й хвърли бегъл поглед:
— Какво искаш да кажеш?
— Почти нищо. Беше много отдавна, нали?
Обърна се и погледна отново овощната градина, а след това вратата, която водеше в малката спалня.
— Странно — каза тя. — Би трябвало да мразя „Дар“, но вместо това съм привързана към него. Никога не съм била толкова нещастна, колкото бях тук. Там вътре — и тя посочи вратата, — обикновено плачех, докато заспя.
— Мила моя, нямах никаква представа. Винаги мислех… Но защо? Или това е интимен въпрос? Ти беше много млада.
— Да. Много млада. Твърде мъчително е за млад човек да вижда, как неговият свят помръква. На някои им трябва много време, за да разберат, че лъскавият слой е само повърхностен, че определя само външния вид…
— Никога не съм бил добър в метафорите — отбеляза Франсис.
— Знам това, Франсис. Аз пък никога не съм била добра в разбирането на чувствата си. Младият човек е много нетърпелив. Желае съвършенство, представите му не са съвсем човечни, докато опитът и разбирането му не пораснат. Но да оставим това!
— Добре — съгласи се Франсис. — Едва ли то те е довело тук.
— Колкото и странно да е, донякъде то. Но има и съвсем конкретна причина да дойда — няма да имам възможност да дойда по-късно. Явно ще бъда много заета в близкото бъдеще.
— Така изглежда. Бих казал, „заета“ е слаба думаза резултата след разбунването на гнездото със стършели.
— Все още ли мислиш, че това бе евтин и неподходящ начин да се обяви откритието, Франсис?
— Не беше начинът, който някога би могъл да ми хареса, признавам. Но ти самата удовлетворена ли си от него? — И той посочи с ръка смачканите вестници.
— Като цяло и като начало — да — каза Даяна. — Аз съм създала много тела и те са моите живи примери. Следващата стъпка е то да се разпространи сред широк кръг от хора, преди да може да бъде потулено и ако подходът е вулгарен и глупав, то е, защото такова е мнението на редакторите за техните читатели.
— Любопитно — отвърна Франсис, — но те май във всички случаи допускат: А — че всички читатели са жени, и В — че само те ще се възползват от откри-тието.
Даяна кимна.
— Струва ми се, това отчасти се дължи на факта, че прехвърлих цялата история върху „Нефертити“. И още на търговската психология. Имаше и мъничко предпазливост. Ти, ако е необходимо, по-лесно можеш да отхвърлиш една статия, насочена към жените, отколкото ако тя има претенции да даде надеждна информация за мъже. Апелът към жените при това ще подейства много по-бързо.