— Спилър! Спилър! Къде си?
— Тук съм, сър Джон.
— И то много навреме. Спилър, знаеш ли за този антигерон?
— Само от някои отзиви във вестниците, сър Джон.
— Какво мислиш за него?
— Не мога да кажа всъщност, сър Джон.
— Говорих с жена си за него. Тя абсолютно му вярва. Ходи в онова заведение „Нефертити“ от години. Склонен съм да се съглася с нея. Не изглежда и с ден по-стара, отколкото когато се оженихме, а?
— Лейди Катърам чудесно запазва външността си, сър Джон.
— По дяволите, човече. Не я изкарвай вдовица. Виж тази снимка. Направена е преди девет години. Сега тя изглежда също толкова млада и също така хубава, както и тогава. Нито ден над двайсет и две.
— Точно така, сър Джон.
— Това или е чудо, или има нещо в тази работа.
— Прав сте, сър Джон.
— Искам да се добереш до жената, която ръководи това заведение, някоя си мис Бракли. Уреди ми курс на приложение веднага. Ако се заопъва за записването, предложи й двайсет и пет процента над обикновената такса за бързата услуга.
— Но, сър Джон, разбрах, че лейди Катърам вече…
— О, за Бога! Спилър, не за жена ми, а за мен!
— О… ъъъ… да. Разбирам. Много добре, сър Джон.
— Хенри, виждам, че имам записан въпрос за утре по тази работа с антигерона. Имаме ли вече повече подробности?
— Боя се, че още не, сър. Тоест нищо надеждно.
— Добре, бъди добро момче, пораздрусай ги малко. Не искаме министърът пак да се впряга, нали така?
— Наистина не искаме, сър!
— Хенри, какво е твоето собствено неофициално мнение за това?
— Ами, сър, жена ми случайно познава няколко дами, които са клиентки на „Нефертити“. Май нито една от тях не изпитва ни най-малко съмнение, че това нещо е истинско. Трябва да се допусне известно преувеличение в някои от вестникарските статии, но от доказателствата до този момент съм склонен да смятам, че антигеронът може да е направен, искам да кажа вече е направен.
— Доста се страхувах, че ще кажеш точно това, Хенри. Никак не ми харесва, момчето ми. Ако претенциите им са верни и дори само наполовина истински, ефектът ще бъде… ъъъ… ъъъ…
— Апокалиптичен, сър?
— Благодаря, Хенри. Боя се, че това е le mft juste7.
— Точно това е начинът да бъдеш подготвен, ин-спекторе. Като се съди по това, как се нареждат нещата, изглежда, скоро ще трябва да я приберем. Рано или късно, дори ако е само заради собствената й защита. Подушвам истински неприятности. Казваш, че обвинението за опасни наркотици няма да свърши работа?
— Говорихме с началника за това, сър. Нямаме никакви доказателства за използването на какъвто и да е от познатите наркотици. Трудността е, че едно нещо не е опасен наркотик, докато не е обявено за такъв.
— Подозирано притежаване на такъв?
— Рисковано е, сър. Сигурен съм, че няма да намерим нищо от списъка в наказателния кодекс.
— Е, винаги можете да им пришиете нещо, ако истински искате. Какво ще кажеш за скитничество?
— Скитничество ли, сър?
— Тя им е разправяла, че ще живеят двеста години. Предсказване, нали така? Това я превръща в измамница или скитница според „Наредбата за скитни-чество“.
— Едва ли бих смятал така, сър. Всъщност, не е предсказвала. Тя просто претендира, че има нещо, което увеличава очакваната продължителност на живота.
— Въпреки това то би могло да бъде измама.
— Би могло, сър. Но това е истинският въпрос. Е ли всъщност? Изглежда никой не знае.
— Ама не можем да чакаме двеста години, за да научим, нали? Струва ми се, че най-доброто, което можем да направим, е да създадем съдебно разпореждане за поведение, умишлено водещо до нарушение на обществения ред и да го задържим, докато ни потрябва.
— Много се съмнявам, че то ще бъде потвърдено на сегашното заседание, сър.
— Може би, Ейвърхаус, може би. Но днешното заседание няма да е същото като утрешното или другиденшното. Запомни ми думите. Така или иначе, направи всичко възможно да го съставиш. Имам чувството, че по-късно ще ни потрябва много спешно.
— Да, сър. Ще го направя.
„«Вечерен флаг» не се съмнява, че изразява чувствата на огромното мнозинство от своите читатели, като настоява висше предимство при използването на последния триумф на британската наука да има Първата дама в нашата страна…“
— Двойно, шефе… Та аз викам направо. Викам: глей кво, моме. Природното си е природно, а т’ва тук не е. Майка ти нали не е изкарала двеста годин? Ами мойта? И сига — и нивга веч. И ти не требе да го праиш, ич не требе. Щот не е природно! Благодарско, шефе. Те т’ва е.