— Така е. Ако някой се изправи пред перспективата да живее двеста години…
— Позовавах се на… добре, на елемента на измама, който се съдържа в съобщенията.
— Измама? Какво искате да кажете? Няма никаква измама — фактически е точно обратното.
— Страхувам се, че не долавям съвсем…
— Много просто, мистър Пиджън. Ръководя бизнес, който не ни е позволено да назоваваме открито. Тези дами идваха при мен като клиентки и казваха всъщност, че искат да запазят младостта и красотата си. Е, това е жаргон, разбира се. Никой не може да ги запази. Но аз им казвах, че мога да им ги удължа. Отговаряха ми, че точно това имат предвид, така че точно това правех. Къде е измамата?
— Ами те едва ли са очаквали точно това, мис Бракли.
— Намеквате, че те са очаквали да бъдат измамени и че съм виновна в това, че съм им давала, каквото са искали, вместо измамата, която са очаквали. Така ли, мистър Пиджън? Не смятам, че тук сте стъпили на много здрава почва. Всички в моя бранш твърдят, че продължават младостта и красотата. Аз съм единственият член на гилдията, който и прави това, което те искат. Предоставя им стоката. А вие ми говорите за „сериозно обвинение“. Просто не ви разбирам, мистър Пиджън.
— Пре… искам да кажа, вашата процедура с антигерона винаги ли е стопроцентово успешна и безопасна?
— Сред неколкостотинте ми клиентки имаше само един неуспех. Дама, която страда от рядка, неподозирана алергия.
— Така че не твърдите, че винаги е безопасно?
— Положително не. Но е успешна в над деветдесет и девет процента от случаите.
— Мис Бракли, предполага се, че ако антигеронът се използва широко, ако въобще се прилага, ще има сериозни последствия за нашата социална система. Съгласна ли сте?
— Разбира се.
— Какви последствия предвиждате?
— Можете ли да се сетите поне за едно нещо, което няма да бъде повлияно, ако всички имаме възможност да живеем двеста години?
— Смятам, че до сега, мис Бракли, не е имало никакво научно изследване на вашата пре… ъъъ… на антигерона?
— Грешите, мистър Пиджън. Аз като биохимик съм го изследвала твърде подробно.
— Аз… ъъъ… независимо изследване ли да го наречем?
— Още не.
— Бихте ли приветствали такова изследване?
— Защо трябва да го приветствам? Аз съм напълно удовлетворена от ефикасността на антигерона.
— Тогава, да кажем, бихте ли възразили срещу него?
— Още веднъж — защо да възразявам? Честно казано, мистър Пиджън, пет пари не давам. Единственото, което може да се каже в полза на едно ново изследване е, че би могло да доведе до откриването на други, може би по-добри видове антигерон.
— Мис Бракли, едно от нещата, които предизвикаха най-много предположения, е природата на антигерона.
— Той е химична субстанция, образувана от микроорганизми, които имат свойството да забавят известни метаболитни процеси и притежава далечно химично сродство с антибиотиците.
— Разбирам. Бихте ли ни казали източника на тази субстанция?
— Предпочитам още да не го разкривам.
— Не мислите ли, мис Бракли, че това би… ъъъ… вдъхнало повече доверие, ако можехте да ни дадете някакви сведения?
— Май не се разбираме с вас, мистър Пиджън. Какво ви кара да мислите, че искам да „вдъхвам доверие“? Аз не съм психотерапевт, нито политик. Антигеронът съществува. Резултатите му не зависят от доверието повече, отколкото от рициновото масло. Дали хората „вярват в него“, както се казва, или „не вярват в него“, не влияе в ни най-малка степен на неговите свойства…
— О, превключи на Ай Ти Ви, Бърт, тази ни будалка. Нищо няма да каже. Можех да се сетя, че всичко ще се окаже многозначителните високоинтелектуални брътвежи на Би Би Си. Така е по-добре…
— Скъпи, буден ли си?
— Мммм…
— Скъпи, мисля си за това нещо антигерона…
— Мммм?
— Ами ще бъде доста дълго време, нали така? По-дълго, отколкото смятахме, искам да кажа. Би ли казал, че двеста години са за по-хубаво, или за по-лошо, скъпи? Аз… ух-ох-ух-ух…
— Какво пухтиш, за Бога?
— Пухтя ли! Аз се задушавам! Мисля, че на хората трябва да им се забрани да имат бради в леглото. Аз… Ох… Ох… Ух… ух…! Но, сладурче, ти още не си отговорил на въпроса ми.
— О, за по-лошо. Категорично за по-лошо.
— О, мили, ама че си прасчо!
— Би трябвало да бъде най-малко триста години.
— Прасчо, обратно… Ооо, милиии…!
— Тук радио Москва.
Като се позовава на статии в днешни лондонски вестници, московският вестник „Известия“ пише: