Татко успял да се довлече малко по-далече от преподавателския блок, иначе щял да бъде затрупан, когато изгубил съзнание.
— Слава Богу — въздъхна Даяна. — Полицията има ли представа, кой го е сторил?
— Мисля, че не. Казали са на Рейкс, който е натоварен с „Дар“ в момента, че „имали причина да смятат“, че е била банда, която е пристигнала отнякъде с камион. Рейкс каза, че това е много майсторско умозаключение.
— Зефи, сигурна ли си, че баща ти няма никакви сериозни увреждания?
— Малко си е навехнал лявата китка, друго не личи, но ще видим на рентгена. Питам се, Даяна, дали ще му трябва повече време, за да оздравее. Повече, отколкото на хората, които не са получавали, знаеш какво?
— Не мога да кажа, Зефи. Китката ще оздравява по-дълго, разбира се, натъртванията също и откритите рани, ако има такива. Но общото сътресение и, както предполагам степента на шока — за тях просто не знам. Не смятам, че ще се наблюдава някакво забележимо забавяне. За тях ли мислиш?
— Не ми се иска лекарите да започнат да си пъхат носа.
— Така е, разбира се. Ще трябва да следим за това. Ти, искам да кажа. Предай му моите… моите най-добри пожелания.
— Ще му предам. Даяна, какво е това твое предаване утре вечер? Вярно ли е?
— Да. Откъде чу?
— Споменаха го между съобщенията преди но-вините тази сутрин. Звучеше… Какво се каниш да кажеш?
— Всичко, Зефи. Ако сега не го направя публично, виждам как скоро ще ме накарат с нещо като призовка да говоря на по-тайно място. Публично, мила, е по-добре.
— Но нищо за татко?
— Можеш да го попиташ, но ми се струва, че все още е убеден, че неговата тежест ще свърши повече работа по-късно. И без това на главата си има достатъчно неприятности в момента.
— Добре. Ще го попитам. Ще ти се обадя.
— И не забравяй да му предадеш… да му кажеш, че аз…
— Няма, Даяна. Довиждане.
Даяна търсеше във вестниците съобщение за пожара в „Дар“. Явно вестта бе дошла твърде късно дори за лондонските издания. Но бе пълно със статии за антигерона. „Таймс“ за втори път му отделяше видно място под уводната си статия и публикуваше половин дузина писма. Отношението в тях бе различно — от сухо споменаване на факти до ръба на суеверна тревога, но всички изразяваха сериозно безпокойство. „Гардиън“ изглеждаше разкъсван между либералното си уважение към всяко ново познание и броят на оплакванията от възможните последствия. „Тръмпитър“ не бе променил отново мнението си. Но въпреки все още категоричния му апел за забрана на антигерона, сега се усещаше някакъв нюанс на размисъл. Вече не създаваше впечатлението, че издаващата го партия е будител на тълпите.
Наистина, в почти всички популярни вестници се забелязваше известна промяна на отношението, сякаш по „Флийт Стрийт“ бе тръгнала мълва, че антигеронът май има по-големи възможности от простото увеличение на броя на читателките.
Най-удовлетворяващото за Даяна бе, че никъде не се поставяше под въпрос истинността на антигерона. При създалата се обстановка това свидетелстваше не само за доверието в клиентките на „Нефертити“, но за успеха, който те явно бяха постигнали в убеждаването на своите съпрузи, приятели и многобройни познати. Това бе много повече, отколкото се бе надявала. И където бе очаквала да срещне първите барикади, почти нямаше съпротива.
Даяна бе предвиждала как чиновниците, продавачите в магазини, обикновените работници от всякакви работилници този път ще решат, че възраженията на работниците от заводите важат и за тях и ще побързат да се присъединят към каузата им. И сега се затрудняваше да каже, дали това обединяване се бави просто от бавната оценка на нещата или тя бе преувеличавала обществената съпротива срещу откритията. Взе да се пита и дали не бе опростила твърде много положението по отношение на мъжете. Беше пренебрегнала две неща. Съпротивата към една перспектива за твърде удължен живот с еднообразна работа влизаше все пак в конфликт със силното желание на личността да оцелее на всяка цена и в резултат на това противоречие сега мнозина бяха в безпомощна нерешителност. И друго навярно бе подценила: откритията в науката толкова силно бяха излезли извън контрола на обикновените хора, че всяко ново откритие вече се приближаваше към Божиите работи и май не си струваше или не трябваше да се опитваш да го използваш.