Слънцето залязваше зад отсрещните хълмове и прати пълзящи сенки по езерото, а колата на Франсис все още стоеше паркирана във фермата Глен. В къщата бяха взети наистина важни решения, но на канапето пред камината продължаваха да изникват и други въпроси.
— Тези десет милиона — каза Даяна замислено. — Нямам доверие на политиците.
— Мисля, че са нещо добро — отвърна Франсис. — Преди всичко ще има няколко стипендии за способни личности. Но, което е по-важно, Лидия Уошингтън освен себе си вкара и Джанет Тюли в комитета. А те двете едва ли могат да пропуснат да забележат някаква измама.
— Все пак, имаш ли някакви запаси от лишеин?
— Достатъчно, за да поддържам Зефани, Пол, Ричард и себе си за известно време. Останалото ти дадох за изследователски цели. А ти?
— Доста. Би трябвало да стигне за Сара, Люси, Джанет, Лидия и още няколко, за които ще трябва да направя нещо, ако изследването не даде резултати до две-три години. Не мога да ги подведа в края на краищата.
— Което ще означава, че ще им позволиш да научат, че още си жива.
— Те ще бъдат принудени да открият това рано или късно.
— Кога смяташе да уведомиш мен?
— О, Франсис, недей! Това беше най-ужасното. Не мисля, че щях да издържа много дълго.
— А ако не се получат резултати до три години, ще имаш ли нова доставка? — попита той.
— Ти забеляза това, нали? Ето, лишеят изглежда тук тръгна много добре. Но, разбира се, няма да е възможно да се произведе достатъчно. Само малко. Все същият стар проблем.
Те седяха и гледаха как пламъците в камината ближеха дърветата. Франсис каза:
— През цялото време не чух да се споменава друга продължителност на живота, освен двеста години. Ни намек за друга. Защо се хвана за нея?
— Ти защо използва фактор три за Зефани и Пол?
— Защото по-голям би възбудил подозренията им по-скоро. По-късно бих могъл да го увелича, ако успеех да постигна синтетичен и ако можех да го публикувам.
— Почти по същите причини аз се придържах към малък фактор за клиентките. Когато всичко се разгласи, двеста изглеждаше хубаво и разбираемо число. Достатъчно добро, за да те накара да го поискаш, и не толкова много, че да те изплаши.
— Теб плаши ли, Даяна?
— Някога отвреме навреме ме плашеше. Но не и сега. Сега нищо не може да ме изплаши, Франсис, освен перспективата да нямам достатъчно дълго…
Франсис посегна към ръката й.
— Това няма да е много лесно, знаеш. Ти не можеш да се появиш отново след всичко това просто така. Бог знае какво би се случило с теб. Така че дори да реша да възстановя „Дар“, не бихме могли да отидем там. Предполагам, че трябва да заминем някъде в чужбина…
— О, уредила съм всичко. Можем да останем тук. Къщата е хубава, нали? Ще си се оженил за мисис Ингълс. Направил си го безшумно, защото ако би се разчуло, че мисис Ингълс е по-младата сестра на Даяна Бракли, естествено, би се вдигнал голям шум, а никой от нас не е искал. По същата причина сме решили да продължим да живеем спокойно тук няколко години. Тук има много стаи, Франсис. Ще ти покажа всичко след вечеря. Често съм мислила, че стаята до всекидневната може да стане приятна детска стая. А след като отново се превърнеш във всеизвестна личност, ще трябва само да се придържаме към линията „по-младата сестра на горката Даяна“. Хората ще свикнат с това и…
— Между другото в „горката Даяна“ беше стреляно три пъти. Какво стана с раните ти?
— Халосни патрони, скъпи! И малък трик, който използват в телевизията. Носиш нещо под дрехите си и когато го натиснеш, червеното мастило потича и изглежда страховито. Но какво казвах…
— Нещо за моето ставане „отново всеизвестна личност“. Доколкото знам никога не съм бил всеизвестен изобщо…
— Но ти си ужасно известен, Франсис. О, няма да спорим за това. Ние двамата не можем да седим тук и да не правим нищо двеста-триста години, нали? Фактически това е целта на срещата ни. Организирах много добра лаборатория в обора. Ще можем да работим там. Ти ще определиш основната молекула на антигерона и това положително ще те превърне във всеизвестен… Ела, скъпи. Ще те разведа навсякъде…