— Добрутру! — приветства я с бодър глас и с уста, пълна със сирене.
Непознатите не побързаха да отговорят. Единият от тях крадешком занаднича в малка книжка. Сам не знаеше, че тя съдържа единствено такива често използувани изрази и словосъчетания като „Преди да ви съобщим прогнозата за времето, ще ви информираме за опасността от буря“, „Очисти ги! Аз ще те прикривам!“ и „Всички патрулни коли да се явят!“ На поздрава му реагира Данстор, комуто не се налагаше да подпомага паметта си с разговорници.
— Добро утро, любезни господине — отвърна с най-добрия си акцент, усвоен от Би Би Си. — Бихте ли имали добрината да ни упътите към най-близката паланка, село, градче или друг подобен цивилизационен център?
— Ъ? — възкликна Сам и се вторачи с изпълнен с подозрение поглед в пътниците. Едва сега бе забелязал, че дрехите им бяха много странни. Реши, че хората обикновено не навличат пуловери с висока яка под модните раирани костюми, дето ги носят гражданите. А и другият, който все още прелистваше книжката си, щеше да изглежда безупречно в официалния си вечерен костюм, ако не го бе съчетал с ярка зелена и червена вратовръзка, брезентово кепе и подковани с габъри ботуши. Кристал и Данстор се бяха постарали, но все пак бяха гледали твърде много телевизионни пиеси. Като се има предвид, че те бяха единственият им източник на информация, грешките им бяха все пак разбираеми.
Сам се почеса по главата. „Тия требе да са чужденци — рече си наум. — Даже и гражданите не се обличат по този начин.“
После им посочи пътя и даде ясни указания с акцент, при който никой, живеещ извън обсега на западния предавател на Би Би Си, нямаше да разбере повече от една от всеки три думи. Кристал и Данстор, чиято родна планета бе толкова далеч, че едва ли я бяха достигнали първите радиосигнали на Маркони, разбраха още по-малко. Така или иначе, все пак схванаха общия смисъл на казаното и се оттеглиха организирано, като се замислиха дали познанията им по английски език са толкова добри, колкото бяха предполагали.
Първата среща на човечеството със същества от Външния свят протече банално и не бе отразена в учебниците по история.
— Чудя се дали успя да разбере кои сме — каза Данстор замислено, без обаче да изглеждаше особено убеден в тази възможност. — Това можеше да ни спести много неприятности.
— Боя се, че не. Ако съдя по облеклото му и по работата, с която се занимаваше, едва ли беше особено умен или ценен гражданин. Не вярвам въобще да е разбрал кои сме.
— Идва още един! — каза Данстор.
— Не прави резки движения, които биха могли да го уплашат. Върви си естествено и изчакай той да те заговори.
Човекът със замислен вид, вървящ срещу тях, не даде признак въобще да ги е забелязал. Отмина ги и изчезна в далечината още преди да успеят да реагират.
— И какво ще кажеш? — попита Данстор.
— Няма значение — отвърна философски Кристал. — Вероятно и от него нямаше да има никаква полза.
— Това обаче не може да извини лошите му обноски!
И двамата отправиха възмутени погледи към гърба на отдалечилия се професор Фицсимънс. Облечен в най-старите си туристически дрехи, той се бе замислил върху един особено труден аспект на атомната теория. Кристал за пръв път допусна, че установяването на контакт далеч нямаше да е така лесно, както те оптимистично бяха предполагали.
Литъл Милтън бе типично английско селце, разположено в подножието на хълмовете, чиито висини сега укриваха една важна тайна. В тази лятна утрин в него имаше малко хора, тъй като мъжете вече бяха отишли на работа, а жените разтребваха, след като бяха успели да отпратят по живо, по здраво своите стопани, за да не им пречат. Кристал и Данстор почти бяха стигнали до центъра на селото, когато срещнаха първия му обитател. Това бе селският пощальон, който се прибираше в службата си със велосипед, след като бе разнесъл писмата и пратките. Беше в много лошо настроение, тъй като му се бе наложило да се отбие на две мили от нормалния си маршрут, за да достави пощенска картичка със стойност един пенс до фермата на Доджсън. Освен това и седмичната пратка с бельо за пране, което Гънер Ивънс изпращаше на любящата си майка, бе много по-тежка от обичайното. Това бе обяснимо, тъй като в нея бяха укрити четири говежди консерви, откраднати от кухнята.
— Ако обичате… — започна любезно Данстор.
— Не мога да спра — отвърна пощальонът, който в момента нямаше нагласа за празни приказки. — Имам да правя още една обиколка — рече. И изчезна от погледа им.