— Това е наистина възмутително! — възропта Данстор. — Та нима всичките са такива?
— Успокой се — каза Кристал. — Не забравяй, че обичаите им се различават от нашите. Ще бъде необходимо време, за да спечелим доверието им. Аз и друг път съм имал неприятности с представители на примитивните раси. Всеки антрополог трябва да свиква с тези неща.
— Дано да си прав — отвърна Данстор. — Предлагам да направим опит за контакт с тях в домовете им. Там няма да могат да избягнат разговора с нас.
— Да опитаме — съгласи се Кристал след известно съмнение. — Трябва обаче да внимаваме да не попаднем на религиозна сграда, защото бихме могли да имаме неприятности.
Къщата на старата вдовица Томкинс нямаше как да бъде взета за такава сграда дори и от един най-неопитен изследовател. Старата дама се развълнува, когато видя двамата господа, застанали пред портата й, и не откри нищо странно в облеклото им. През главата й премина приятната мисъл, че може би са журналисти, дошли да я интервюират във връзка със стотния й рожден ден (тя всъщност бе навършила деветдесет и пет години, но си даваше вид, че е по-възрастна). Взе бележника, закачен до вратата, и се запъти с приветлив вид към посетителите.
— Ще трябва да ми напишете това, което искате да ми кажете — каза им, хилейки се глуповато. — От двадесет години нищо не чувам.
Кристал и Данстор размениха удивени погледи. Бе се появило едно съвсем неочаквано затруднение. Единствените познати им местни писмени знаци бяха надписите на телевизионните програми, които те така и не бяха успели да разчетат докрай. Все пак Данстор, притежаващ фотографска памет, се справи с положението. Като държеше непохватно химикалката, изписа върху бележника изречение, което според него бе уместно при неочаквани смущения в комуникациите.
След като тайнствените посетители си заминаха с натъжен вид, старата госпожа Томкинс погледна с изумление написаното в бележника. Потрябва й известно време, за да разчете буквите — Данстор бе допуснал редица грешки, — но дори и след това не разбра нищо.
ПРЕДАВАНЕТО ЩЕ БЪДЕ ВЪЗОБНОВЕНО ПРИ ПЪРВА ВЪЗМОЖНОСТ.
Данстор се бе постарал, но старата дама така и не схвана нищо.
В следващата къща имаха малко по-голям късмет. Отвори им млада дама, чийто речник се състоеше главно от кикот. След малко тя се отказа да ги разбере и затръшна вратата под носа им. Докато слушаха нейния глупав и истеричен смях, Кристал и Данстор с униние започнаха да подозират, че не бяха успели да се предрешат както трябва, за да ги възприемат като човешки същества.
Госпожа Смит, живееща от другата страна на улицата, бе разговорлива. Говореше със скорост от сто и двадесет думи в минута и с акцент така непроницаем, като този на Сам Хигинсботъм. В една от кратките паузи, през които си поемаше дъх, Данстор успя да вметне едно извинение и се оттегли заедно с партньора си.
— Няма ли поне един човек, който да говори така, както говорят по радиото? Как могат да разберат собствените си радиопрограми, ако разговарят по този начин?
— Ние може би не сме кацнали там, където трябва — каза Кристал, чийто оптимизъм също бе започнал да гасне. По-нататък почти изчезна, след като последователно го взеха за представител на агенцията „Галъп“, за новия кандидат от Консервативната партия, за продавач на прахосмукачки и за черноборсаджия.
При шестия или седмия им опит за контакт не попаднаха на жена. Вратата бе отворена от длъгнест юноша, държащ в лепкавата си лапа нещо, което едва не хипнотизира посетителите. Бе списание, на чиято корица бе изобразена гигантска ракета, насочила се към обсипана с кратери планета, очевидно не Земята. Под рисунката имаше текст: „Зашеметяващи псевдонаучни разкази. Цена 25 цента.“
Кристал и Данстор размениха щастливи погледи. Ето, най-сетне бяха попаднали на човек, който щеше да ги разбере. Данстор бе в повишено настроение, когато се обърна към юношата.
— Струва ни се, че бихте могъл да ни помогнете — каза учтиво. — Изпитваме големи затруднения в опитите си да установим контакт. Току-що кацнахме на тази планета и искаме да се свържем с вашето правителство.
— Разбирам — отвърна Джими Уилямс, който все още не се бе завърнал напълно от вълнуващите си приключения на отдалечените спътници на Сатурн. — А къде е космическият ви кораб?
— Горе на хълма. Не искахме да плашим никого.
— Ракета ли е?
— Боже мой, не. Ракети не се ползват от хиляди години.
— Тогава на какъв принцип работи? Атомна енергия ли използва?
— Предполагам, че да — отвърна Данстор, който не бе особено силен по физика. — Има ли друг вид енергия?