— Заповядайте тук, господа — каза Хинкс и учтиво ги покани да влязат в помещение, което им се стори твърде зле осветено и бедно обзаведено дори по очакваните от тях примитивни стандарти. Преди да осъзнаят напълно къде се бяха озовали, чуха щракване и установиха, че са отделени от своя водач от голяма врата, образувана изцяло от железни прътове.
— Не се тревожете — успокои ги Хинкс. — Всичко е наред. Ще се върна след малко.
В погледите, които си размениха Кристал и Данстор, имаше съмнение. Не след дълго то премина в увереност.
— Заключиха ни!
— Това е затвор!
— А сега какво ще правим?
— Момчета, не знам дали разбирате английски — раздаде се тъжен глас откъм един мрачен ъгъл, — обаче ви моля да не пречите на съня ми.
Двамата пленници за пръв път осъзнаха, че не бяха сами. На едно легло в ъгъла на килията лежеше млад човек с малко смачкан вид и мътен поглед, изпълнен с укор.
— Как мислиш, да не би да е опасен престъпник? — попита нервно Данстор.
— Поне в този момент не изглежда да е опасен — каза Кристал, който бе по-близо до истината, отколкото предполагаше.
— А вас двамата за какво ви прибраха? — попита непознатият, който с усилие приседна на леглото. — Като ви гледам, май сте били на карнавал. Ох, главата ми! — изстена, и зае първоначалната си поза.
— Как може да се затвори толкова болно същество! — възмути се Данстор, който имаше добро сърце. След това продължи на английски. — Не знаем защо сме тук. Преди малко казахме на полицая кои сме и откъде идваме, и ето какво ни се случи.
— Е добре, кои сте?
— Преди малко кацнахме…
— Остави, няма смисъл да повтаряш това — прекъсна го Кристал. — Така или иначе никой няма да ни повярва.
— Ей! — извика непознатият, който отново направи опит да седне. — На какъв език разговаряте? Знам няколко чужди езика, но вашият не прилича на нито един от тях.
— Всъщност, обясни му — каза Кристал на Данстор. — И без това нямаме какво да правим, докато се върне полицаят.
В момента Хинкс водеше оживен телефонен разговор с директора на местната лудница, който упорито твърдеше, че всичките му пациенти са налице. При все това, обеща да провери още веднъж и да се обади.
Хинкс затвори телефона и се замисли дали някой не се шегува с него. След това тихо, на пръсти, се доближи до килиите. Тримата арестанти изглежда водеха приятелски разговор, така че той също така тихо се върна на мястото си. Щеше да изчака да се успокоят. Внимателно разтри окото си и си спомни, че в ранните часове на сутринта вкарването на господин Грахъм в килията му бе струвало много усилия.
Младият човек вече бе достатъчно изтрезнял след гуляя от предната нощ, за който никак не съжаляваше. Все пак, човек се дипломираше само веднъж в живота и имаше какво да празнува, след като се бе оказало, че е положил изпитите с отличие, а не просто ги е взел. Изслуша разказа на Данстор и реши, че все още не е напълно изтрезнял.
Грахъм прецени, че при такива обстоятелства е най-добре да се държи колкото се може по-естествено, докато халюцинациите се разсеят.
— Ако наистина на хълма ви очаква космически кораб, защо не се свържете с него и помолите някой да дойде и да ви освободи? — попита.
— Искаме сами да излезем от положението — отвърна Кристал с достойнство. — Освен това, не познавате нашия капитан.
Това звучеше убедително, реши Грахъм. Пък и цялата история бе напълно смислена. И все пак…
— Трудно ми е да повярвам, че ви е по силите да строите междузвездни космически кораби, а не можете да се измъкнете от един жалък селски полицейски участък.
Данстор погледна към Кристал, който изглеждаше смутен от последната реплика.
— Ние бихме могли да се измъкнем без всякакви усилия — отвърна антропологът. — Не искаме обаче да прибягваме до употребата на сила освен при крайна необходимост. Нямате си представа колко е неприятно да се прави това и какви обяснения ще трябва да даваме след това. Освен това дори и да успеем да излезем, предполагам, че вашата въздушна полиция ще ни залови преди да достигнем кораба.
— Не и в Литъл Милтън — ухили се Грахъм. — Особено ако успеем да стигнем до „Уайт Харт“, без някой да ни спре. Колата ми е паркирана там.
— Разбирам — каза Данстор, и настроението му отново се подобри. Обърна се към партньора си и последва оживен разговор между двамата. След това много смутено извади от един от вътрешните си джобове малък черен цилиндър. Държеше го със същата увереност, с която нервна стара мома държи за пръв път зареден пистолет. В същото време Кристал бързо се придвижи към отсрещния ъгъл на килията.