— Как така дежурен съдебен лекар е разрешил трупът да се мести, преди да дойде Пол? — поинтересува се Лори.
— Откъде да знам? — избухна Калвин. — Голяма каша е станала. Беля след беля.
Лори се сви.
— Не ми е приятно, но искам да ти кажа, че долу забелязах още нещо.
— О, какво? — поиска да знае Калвин.
— Дрехите на жертвата са в найлонова торба на един от тезгяхите. Поне така ми се стори.
— По дяволите! — ядоса се Калвин.
Отиде до телефона на Бингам и набра номера на „трапа“. Щом долу вдигнаха, доктор Уошингтън кресна, че ще просне още някого на масата за аутопсии, ако дрехите на жертвата на второто убийство на тийнейджър са в найлонова торба.
Без да чака отговор, тресна слушалката. После погледна Лори така, сякаш приносителят на лоши новини е виновен за тях.
— Не ми се вярва някакви гъбички да унищожат доказателствата толкова бързо — подхвана Лори.
— Не е само това — сопна се Калвин. — Да не сме случайно някъде на къра! Подобни грешки са недопустими, особено под погледа на журналистите. С този случаи хич не ни върви. Както и да е, какъв е проблемът в Манхатънската болница?
Лори разказа на Калвин възможно най-сбито за Дънкан Андрюс и за молбата на лекаря. Подчерта, че близките искат да зачетат желанието на покойния да стане дарител.
— Ако в този щат имаше свестен закон за съдебномедицинско разследване, подобни проблеми нямаше да възникват — изръмжа Калвин. — Мисля, че трябва да зачетем молбата на близките. Кажи на доктора, че в такъв случай може да вземе очите, но преди това трябва да ги фотографира. А също така да вземе проби от стъкловидното тяло от вътрешната им страна за токсикологично изследване.
— Веднага ще му се обадя — каза Лори. — Благодаря.
Калвин махна разсеяно с ръка, вече отваряше вратата към заседателната зала.
Лори се върна през стаята на секретарката и накара Марлин да я пусне през автоматичната врата в централното фоайе. Трябваше да си пробива път през журналистите и да прескача кабелите на телевизионните прожектори. Пресконференцията на Бингам още продължаваше. Лори натисна копчето на асансьора.
— А-а! — изпищя тя, усетила как някой я ръгва в ребрата.
Обърна се, за да се скара на човека, който го бе направил. Очакваше да види някой колега, но се излъга. Пред нея стоеше непознат на около тридесет и няколко години. Беше с разкопчан шлифер и с разхлабена вратовръзка. Хилеше се като дете.
— Лори?
Изведнъж тя се сети: Боб Талбът, репортер от „Дейли Нюз“, с когото бяха заедно в колежа. Известно време не го беше виждала и не можа да го познае в друга обстановка. Въпреки раздразнението си се усмихна.
— Къде се губиш? — попита той. — Не съм те виждал от векове.
— Нещо не излизам напоследък — призна Лори. — Много работя, а освен това почнах да уча за изпитите по съдебна медицина.
— Работата не е заек, че да избяга — каза Боб.
Лори кимна и се опита да се усмихне. Асансьорът дойде. Тя влезе и задържа с ръка вратата.
— Какво мислиш за новото убийство? — попита Боб. — Голям шум се вдигна.
— Естествено — рече Лори. — Случаят е като поръчан от някой жълт вестник. Освен това и ние сме я оплескали. Напомня ми на първия такъв случай. Моите колеги дори смятат, че си приличат твърде много.
— За какво говориш? — попита Боб.
— Първо, ръцете на жертвата не са били прибрани до тялото — обясни Лори. — Не чу ли какво каза доктор Бингам?
— Да, но той наблегна, че нямало значение.
— Има — възрази Лори. — Освен това дрехите на жертвата са сложени в найлонова торба. Това е абсолютно недопустимо. Влагата стимулира развитието на микроорганизми, които могат да повредят доказателствения материал. Още една грешка. За съжаление съдебният лекар, който се занимава със случая, е от стажантите тук. По правило трябва да е някой по-опитен.
— Но нали приятелят на момичето вече си е признал? — попита Боб. — Всичко това не е ли излишно задълбочаване?
Лори сви рамене.
— Докато почне делото, може да му дойде друг акъл. Във всеки случай адвокатът му ще бъде на друго мнение. Тогава вече всичко ще зависи от доказателствата и уликите, освен ако няма свидетел, а в такива случаи рядко има.
— Може и да си права — рече Боб, като кимна. — Ще видим. Сега да се връщам в залата. Какво ще кажеш да вечеряме заедно тази седмица?
— Не знам — отвърна Лори. — Не искам да се правя на свенлива, но наистина трябва да уча, ако ще вземам тези изпити. Защо не ми се обадиш, ще го обсъдим.