— Ти вечно се притесняваш — каза Тони. — Давай да влизаме и да я подбираме, че да се свършва.
— Добре — съгласи се Анджело, — но кротко. Вземи и торбата, ще действаме според случая.
— С тебе съм! — възбудено заяви Тони.
След неуспешната гонитба гореше от нетърпение да действа и трепереше от нерви.
— Май ще е по-добре да сложим заглушителите — рече Анджело. — Нищо не се знае, а и трябва да пипаме бързо.
— Гот! Аз съм насреща — възкликна Тони и с видима възбуда измъкна беретата.
Поставянето на заглушителя му отне известно време, тъй като ръцете му трепереха от предвкусваното удоволствие. Анджело го изгледа мрачно и безнадеждно поклати глава.
— Помъчи се да се овладееш. Тръгваме.
Слязоха от колата и затичаха през улицата, скрили глави в яките си от дъжда. Мушнаха се между две коли и влязоха в моргата през рампата, също както следобед. Тони следваше Анджело с черната чанта в едната ръка и с пистолета в другата, като се стараеше да го прикрива под сакото.
Анджело тъкмо подминаваше отворената врата на стаята на охраната, когато отвътре някой извика:
— Ей, вие! Влизането е забранено!
Тони се блъсна в Анджело, който бе спрял. Зад бюрото, на което имаше недовършен пасианс, седеше пазач със синя униформа.
— Накъде сте се запътили? — попита ги той.
Тони вдигна беретата, прицели се в челото на смаяния пазач и без никакво колебание натисна спусъка. Куршумът го улучи над лявото око.
— Десетка! — извика Тони.
Пазачът се повали на бюрото си и главата му тежко тупна върху картите. Ако не беше кървавата локва, човек можеше да си помисли, че е придремал през работно време.
— Защо, по дяволите, го гръмна? — озъби се Анджело. — Защо не ме изчака да му кажа две приказки?
— Щеше да ни отвори работа — обясни Тони. — А каза, че трябва да пипаме бързо.
— Ами ако са двама? Ако другият се появи? Закъде сме тогава?
Тони набърчи чело.
— Продължаваме! — реши Анджело.
Двамата надникнаха в канцеларията на моргата. Във въздуха висеше цигарен дим, а в пепелника догаряше фас, но вътре нямаше никой. Влизайки предпазливо в самата морга, Анджело хвърли един поглед в съседната зала за аутопсии на разложени трупове. Дисекционната маса едва се различаваше в полумрака.
— Тук ме побиват тръпки — призна си той.
— И мен — добави Тони. — Няма нищо общо с погребалното бюро, дето работех. Виж само пода. Направо е отвратително.
— Защо светят толкова малко лампи?
— За икономия — предположи Тони.
Спряха пред внушителен полукръг от четириетажни хладилни камери, всяка с отделна врата на огромни панти.
— Тук ли държат труповете? — попита Анджело, сочейки вратите.
— Сигурно — каза Тони. — Също като в тия, старите филми, когато разпознават някого.
— Само дето в киното не смърди така — отбеляза Анджело. — А за какъв бяс са им тия купища ковчези? Сезонна разпродажба?
— Хабер си нямам — рече Тони.
Те подминаха друг огромен хладилник, който имаше само една грамадна врата, и се насочиха към светлината, идваща от прозорчетата на двукрилата врата на централната зала за аутопсии. Внезапно вратата се отвори и Брус Помовски едва не се сблъска с тях.
И тримата се втрещиха от изненада, но Тони успя да скрие пистолета зад гърба си.
— Изкарахте ми акъла бе! — засмя се Брус.
— Чувствата са взаимни — увери го Анджело.
— Сигурно идвате за тялото на Хабърлин — каза Брус. — Имам за вас една добра и една лоша новина. Добрата е, че тялото е готово, а лошата, че не можете да го вземете, преди да са го поогледали още веднъж. Трябва да чакате.
— Лошо — въздъхна Анджело. — Да си виждал д-р Лори Монтгомъри?
— Преди пет минути говорих с нея — отвърна Брус.
— А да ни кажеш къде отиде?
— Качи се в токсикологичната лаборатория — отговори Брус. Тия двамата се държаха малко странно, даже подозрително.
— А къде е тая токсикологична лаборатория? — попита Анджело.
— На четвъртия етаж — отвърна Брус, мъчейки се да си спомни дали двамата са идвали друг път да превозват труп.