По всичко личеше, че на етажа на Лори няма никой. Вратата на кабинета й беше заключена и вътре бе тъмно. Дали все още бе в сградата? Лу се сети, че е споменала за някакви лабораторни резултати. Може би щеше да я намери в лабораторията, но къде ли бе тя? Слезе напосоки един етаж по-надолу и видя светлина в края на коридора. Надникна през отворената врата и съгледа млад мъж в бяла престилка, наведен над някакъв голям уред.
— Прощавайте…
Питър вдигна глава.
— Търся Лори Монтгомъри.
— Всички нея търсят — каза Питър. — Не знам къде е. Преди половин час слезе в моргата да огледа един труп в големия хладилник.
— И други ли я търсиха?
— Ами да, двама, дето не съм ги виждал преди.
Лу благодари и забърза към асансьора. Новината, че двама непознати са търсили Лори, никак не го зарадва, особено след посещението на съмнителните цивилни полицаи в апартамента й.
Асансьорът спря в моргата. Наистина нямаше жива душа, ако не се смяташе лаборантът. С нарастваща тревога Лу забърза към големия хладилник. Открехнатата врата засили безпокойството му. Той я дръпна с лошо предчувствие, но това, което видя вътре, надмина очакванията му. Две от количките бяха преобърнати, няколко от платната, с които завиваха телата, бяха смъкнати, труповете се валяха в безпорядък по пода. Уж Лу бе присъствал на няколко аутопсии, но това явно не го беше калило, защото му се повдигна. Каквото и да се беше случило с Лори, това осеяно с трупове бойно поле не бе добър знак.
Сред безпорядъка Лу зърна дамска чантичка. Отвори я с надеждата да намери някакъв документ за самоличност и първото, на което попадна, бе шофьорската книжка на Лори. Безпокойството му се превърна в страх — напълно основателен, ако версията му за професионалните убийства се потвърдеше. Той изскочи от хладилника и трескаво се огледа. Все трябваше да има някой в моргата! Видя светлината, идваща от централната зала за аутопсии, изтича и надзърна вътре, но и там нямаше никой.
Хукна обратно към стаята на охраната, за да използва телефона. Още от вратата забеляза трупа на пазача зад бюрото, коленичи и го обърна по гръб. Две невиждащи очи се вторачиха в него. На челото зееше дупка от куршум. Лу пипна пулса. Човекът бе мъртъв.
Лейтенантът се изправи, грабна телефона и набра полицията. Представи се на телефонистката и нареди да изпратят оперативна група от отдел „Убийства“ в градската морга. Обясни къде се намира убитият и съобщи, че няма да дочака групата, после затръшна телефона и хукна навън.
Скочи в колата и потегли така, че по асфалта останаха черни следи от гумите. Нямаше друг избор, освен да отиде у Пол Серино. Време беше да се свалят картите на масата. В движение лепна сигналната лампа на покрива и с лудешка скорост се понесе към квартал Куинс.
След двадесет и три минути позвъни на вратата и разкопча кобура на 38-калибровия смит и уесън под мишницата си. Всички прозорци светеха, така че все имаше някой вътре.
Успехът на действията му зависеше от евентуалното потвърждение на неговата версия за мафиотските убийства, но Лу интуитивно усещаше, че е на прав път.
Над главата му светна лампа. По всяка вероятност го оглеждаха през шпионката. Накрая вратата се отвори и Глория се появи насреща му, облечена в евтин пеньоар.
— Лу? Какво те води насам? — любезно попита тя.
— Къде е Пол? — отговори с въпрос той и без да чака отговор, отстрани Глория и влезе вътре.
В хола Грегъри и Стивън гледаха телевизия.
— Какво се е случило? — попита Глория.
— Трябва ми Пол. Къде е?
— Няма го. Нещо лошо ли е станало?
— Дори много лошо — каза Лу. — Знаеш ли къде е отишъл?
— Не съм сигурна — рече Глория, — но го чух да казва по телефона на д-р Травино, че ще ходи до фирмата.
— Значи на кея?
Глория кимна и заразена от безпокойството на Лу, попита:
— В опасност ли е?
Въпросът й застигна Лу на вратата и той подхвърли през рамо:
— Няма страшно, аз ще се погрижа.
Направи обратен завой насред улицата и натисна газта.
Глория стоеше на прага, притиснала ръце до гърдите си.
Първото, което почувства Лори, бе, че й се гади. Не повърна въпреки спазмите в стомаха си. Съзнанието й се връщаше постепенно и по клатенето и тръскането тя усети, че се движи. Виеше й се свят и не й достигаше въздух, все едно че дишаше през кърпа. Опита се да отвори очи и с ужас откри, че вече го е направила. Намираше се в непрогледна тъмнина. Опита се да се раздвижи, но ръцете и краката й моментално опряха в дъски. Тя опипа с ръце и бързо разбра, че се намира в сандък. Бяха я затворили в някой от чамовите ковчези! Заля я студената вълна на клаустрофобията. В паметта й с режеща яснота изплуваха събитията в Службата по съдебна медицина — преследването, двамата ужасни мъже, мъртвият пазач, хладнокръвно убитият нещастен санитар. Внезапно й мина страшната мисъл, че се канят да я погребат жива!