2
9:40 ч вечерта, понеделник
Куинс, Ню Йорк
— Трябва да направя нещо — заяви Тони Руджеро. Не го свърташе на едно място и той се прехвърли отдясно на предната седалка на черния линкълн на Анджело Фачоло. — Вече четири нощи седим тук пред бакалията на Д’Агостино. Не мога да понасям това бездействие, разбираш ли? Аз имам нужда да правя нещо, каквото и да е.
Огледа нервно лъсналата от дъжда улица пред него. Бяха паркирали колата до един водопроводен кран на авеню Рузвелт.
Анджело извърна бавно глава. Очите му с тежки клепачи се спряха на двадесет и четири годишния „хлапак“, когото му бяха натресли. Нервността и припряността на Тони му играеха по нервите. Според него хлапакът, чийто прякор беше Животното, само му пречеше и той го бе казал на Серино. Но не последва нищо. Все едно бе говорил на стената. Серино отсече, че ценното на хлапака било, дето нямал страх от нищо, бил див и честолюбив, нямал никакви угризения и почти никаква съвест. Имал нужда от повече хора като Тони. Анджело не беше толкова сигурен.
Тони беше нисък и мускулест. Липсата на страховитост в осанката се стараеше да компенсира с мускули. Тренираше редовно в гимнастическата зала в Джаксън Хайтс. Бе казал на Анджело, че взема протеинови добавки и понякога стероиди.
Чертите му бяха заоблени, характерно южноиталиански, косата — лъскава, черна и гъста. Носът му бе леко сплеснат и изкривен надясно — навремето се бе боксирал като любител. Бе израснал в Удсайд и не бе успял да завърши гимназия, затова пък често се бе сбивал заради своята физика и сестра си Мери, която беше според неговия израз „хубавелка“. Открай време я защитаваше, смяташе, че всички мъже имат същата цел като него, опре ли до жени.
— Не мога да седя повече тук — рече Тони. — Трябва да сляза от колата.
Той посегна към дръжката на вратата.
Анджело сложи ръка на рамото му.
— Стой мирен — сопна се той доста заканително, за да задържи Тони.
Серино бе донякъде прав да ги събере двамата. Анджело Контето беше пълна противоположност на дръзкия Тони. Изглеждаше по-възрастен от своите тридесет и четири години. Тони бе нисък, Анджело — висок и слаб, с остри, сякаш изсечени черти. Докато Тони се притесняваше от ръста си, Анджело се притесняваше от кожата си. По лицето му личаха следи от шарка, която на шестгодишна възраст едва не го беше отнесла в гроба, и от жестоко акне, което го бе мъчило между тринадесет и двадесет и една години. Тони беше див и избухлив, Анджело беше внимателен и пресметлив: наглед спокоен социопат, чийто характер се бе оформил в безброй поправителни домове и накрая от тежката, твърде поучителна присъда, излежана в затвор с особено строг режим.
И двамата бяха доста суетни, станеше ли дума за облекло. Тони така и не успяваше да постигне фигурата, за която мечтаеше; неговите костюми, колкото и скъпи да бяха, винаги стояха зле на несъразмерното му мускулесто тяло. От друга страна, Анджело бе истинско предизвикателство дори за най-закоравелите последователи на модата, когато ставаше дума за елегантност. Не че се обличаше крещящо, но бе изваден като от кутийка. Носеше само скъпи костюми, ризи, вратовръзки и обувки. Както мускулестото телосложение на Тони отговаряше на ниския му ръст, по същия начин изисканото облекло на Анджело отговаряше на лицето му, за което той не даваше дума да се каже.
Тони се облегна на седалката. Погледна Анджело. Беше сред малцината, от които се страхуваше и които уважаваше, дори му завиждаше. Анджело беше човек с връзки, истински мъж, за когото се носеха легенди.
— Поли ми каза, че Франки де Паскуале щял да се появи в бакалията — рече Анджело. — Така че ако трябва, ще чакаме тук до края на другия месец.
— Господи! — промълви Тони.
Вместо да слезе от колата, бръкна в широкото си яке и извади двадесет и пет калибровия пистолет. Освободи пружинния предпазител на дулото, издърпа магазина и преброи патроните, сякаш някой от осемте би могъл да изчезне, след като ги бе броил за последен път само преди половин час.
Когато Тони натисна спусъка на празния пистолет, Анджело опули очи.
— Скрий пистолета! — каза той. — Какво те прихваща?
— Добре де! — рече Тони, върна магазина обратно и прибра пистолета в кобура под рамото си. — Я не се занасяй, какво си изкара ангелите! — Извърна очи към Анджело, който го гледа известно време. Тони вдигна ръцете си. Познаваше Анджело достатъчно добре, за да разбере, че е ядосан. — Пистолетът е прибран. Вече можеш да се успокоиш.