Анджело не каза нищо. Пак насочи поглед към входа на бакалията — следеше кой влиза и излиза оттам.
Тони въздъхна тежко.
— Цял месец вече, откакто ония копелета плиснаха киселината в лицето на Поли. Може гадовете да са се изпокарали, да са се омели от града. На тяхно място аз бих постъпил така. Още на другия ден щях да се чупя оттук. Щях да отпраша към Флорида или някъде по крайбрежието. Дали не висим тук за тоя, що духа? Мислил ли си за това?
— Видели са Франки. Видели са го тук, в бакалията на Д’Агостино.
— И как е станало? — попита Тони. — Как все пак са успели да се доберат до Серино?
— Много лесно — каза Анджело. — Вини Доминик повикал Серино на среща. Уговорката била никой да не носи оръжие. Всеки трябвало да остави своето в колата си. Дори използвахме метален детектор, който Серино беше задигнал от летище „Кенеди“. Когато почнал да поднася кафето, Тери Мансо плиснал чаша с киселина в лицето на Пол. Знаем, че Франки е замесен, защото пристигна с Мансо.
— А Франки как успя да се измъкне? — поинтересува се Тони.
— В мига, в който Поли бе облян с киселината, осветлението угасна — обясни Анджело. — После Поли се разпищя така, че всеки хукна да се крие в тъмното. Бях при витрината. Счупих я с един стол и се измъкнах ни лук ял, ни лук мирисал. Видях как и Мансо се изнизва през вратата. Франки вече се качваше в колата. Всичко се разигра светкавично, почти никой нямаше време да реагира.
— А как спипа Мансо? — поинтересува се Тони.
— Хукнах да го гоня — рече Анджело. — Мансо загуби. Колата ми беше точно пред ресторанта, пистолетът лежеше на предната седалка, за да го грабна веднага, в случай че нещо се обърка. Дадох два изстрела, докато Мансо се опитваше да се вмъкне в колата си. Така и не успя. И двата куршума попаднаха в гърба му.
— Колко души бяха замесени? — попита Тони.
Гризеше го любопитство за случката с киселината, откакто беше чул за нея, но се побоя да отвори дума.
— Според мен най-малко още двама, освен Мансо и Де Паскуале — уточни Анджело. — Искаме да говорим с Франки именно за да разберем със сигурност.
— Божичко, умът ми не го побира! — ахна Тони и поклати глава. — Не мога да си представя колко ли са обещали да платят хората на Лучия за такъв удар.
— Никой не знае със сигурност — каза Анджело. — Всъщност говори се, че сополанковците го били направили на своя глава, мислели, че ще бъдат възнаградени от хората на Лучия за смелостта си. Но както личи, тях изобщо не ги е еня.
— Ама че нагло — промърмори Тони. — Киселина в лицето. Господи!
— Добре че ме подсети — додаде Анджело. — Взе ли киселината за акумулатори?
— Да, разбира се — рече Тони. — На задната седалка е, в старата лекарска чанта на доктор Травино.
— Добре — каза Анджело. — На Поли ще му хареса. Бива си я хватката.
Тони се протегна. Около минута мълча. После прочисти гърлото си.
— Какво ще кажеш, ако сляза от колата само за миг? Искам да направя няколко лицеви опори. Раменете ми се схванаха.
Анджело изруга през зъби и каза на Тони, че да седи с него в колата е като да е заключен в стая с двегодишно дете.
— Извинявай — рече Тони с повдигнати вежди. — Свикнал съм на повече движение.
Сключи двете си ръце и направи няколко упражнения. По средата на едно от тях спря и се загледа навън през страничния прозорец.
— Мале! Тоя, дето идва насам, не е ли Франки де Паскуале? — развълнувано произнесе Тони.
Анджело се наведе напред, за да погледне край Тони.
— Наистина прилича на него.
— Най-после! — възкликна радостно Тони и затърси пипнешком пистолета си, като се пресегна към дръжката на вратата.
Усети ръката на Анджело върху своята и погледна учудено наставника си.
— Не бързай толкова — каза Анджело. — Трябва да се уверим, че е сам. Не бива да изпортваме работата. Това може да е единственият ни шанс, а Поли не желае повече неприятности.
Като настървена хрътка, която едвам се сдържа да не хукне към показалата се плячка, Тони наблюдаваше как Франки де Паскуале изчезва в претъпканата бакалия. За негова изненада Анджело подкара колата.
— Къде отиваш? — попита Тони.
— Само ще дам малко назад — обясни Анджело. — Изглежда, Франки е сам. Ще го пипнем, когато излезе.