Едва тогава Франки разбра какво става. Но колкото и да се опитваше да стисне очи, Анджело успя да изпразни капкомера в долната част на клепача на дясното му око.
Чу се слаб съскащ звук като от вода, капнала върху горещ тиган, сетне пронизителен вик, последвал врязването на сярната киселина в нежните очни тъкани. Анджело погледна Тони и забеляза, че лицето му е изкривено от усмивка. Докъде ли ще стигне светът с това ново поколение, помисли си Анджело. Този хлапак, Тони, изпитваше наслада. За Анджело това бе не забавление, а работа. Ни повече, ни по-малко.
Анджело остави шишенцето със сярната киселина на бюрото и дръпна няколко пъти от цигарата. Когато виковете на Франки поутихнаха и преминаха в задавено хълцане, Анджело се наведе към него и спокойно го попита дали иска да промени мнението си.
— Отговори! — заповяда той, когато му се стори, че Франки не му обръща внимание.
— Истината ви казвам — успя да каже момчето.
— Да му се не види! — промърмори Анджело, докато отиваше да вземе отново киселината. — Дръж му пак главата назад — извика той през рамо на Тони.
— Чакайте! — извряка Франки. — Не ме мъчете повече. Ще ви кажа каквото искате да знаете.
Анджело върна шишенцето с киселината на бюрото и отново се приближи до Франки. Погледна сълзите, които струяха от затворените очи на хлапака, особено от онова, в което беше капнал от киселината.
— Добре, Франки — подхвана Анджело. — Кои бяха замесени?
— Дайте ми нещо за окото — проплака Франки. — Адски боли.
— Ще се погрижим за него веднага щом ни кажеш каквото искаме да знаем — рече Анджело. — Хайде, Франки, започвам да губя търпение.
— Бруно Марчезе и Джими Лансо — измънка Франки.
Анджело погледна Тони.
— Чувал съм за Бруно — кимна той. — От тукашните е.
— Къде можем да намерим тези типове, ако решим да поговорим с тях? — попита Анджело.
— Петдесет и пета улица, номер тридесет и осем двадесет и едно, първи апартамент — каза Франки. — Близо до Северния булевард.
Анджело извади лист хартия и записа адреса.
— Чия беше идеята? — попита той.
— На Мансо — изплака Франки. — За това не съм ви лъгал. Идеята му беше, че ако направим това, всички до един ще станем войници на клана Лучия, част от близкото му обкръжение. Но аз не исках. Те ме принудиха да отида с тях.
— Защо не ни го каза в колата, Франки? — поинтересува се Анджело. — Щеше да си спестиш куп неприятности, а на себе си — излишните мъки.
— Беше ме страх, че онези ще ме очистят, ако разберат, че съм проговорил — каза Франки.
— Значи се боиш повече от своите приятели, отколкото от нас? — попита Анджело и мина зад Франки. Това стигаше, за да нарани чувствата на Анджело. — Виж ти! Но карай! Вече няма защо да се страхуваш от приятелите си, ние ще се погрижим за теб.
— Дайте ми нещо за окото — каза Франки.
— Непременно — отвърна Анджело.
С леко движение, без да се колебае нито секунда, той извади автоматичен валтер и простреля Франки отзад в главата, точно над врата. Главата на момчето отскочи напред, след това клюмна на гърдите му.
Внезапното последно действие изненада Тони, който премигна и отстъпи назад в очакване да бликне кръв. Но не последва нищо такова.
— Защо не ми даде да го направя аз? — изплака той.
— Дръж си устата и го развържи — рече Анджело. — Не сме дошли тук да се забавляваш. Ние работим, запомни това!
След това Тони развърза Франки. Анджело му помогна да пренесат безчувственото тяло до дупката в пода. Преброиха до три и го хвърлиха в реката. Анджело гледа известно време, колкото да се убеди, че течението е поело трупа и го е отнесло.
— Да се връщаме в Удсайд, предстои ни да направим светско посещение на останалите — рече Анджело.
На адреса, който бе дал Франки, имаше малка двуетажна къща с по един апартамент на всеки етаж. Входната врата беше заключена, но механизмът й се задействаше с кредитна карта. Само след минути двамата бяха вътре.
Заеха позиция от двете страни на вратата на първи апартамент и Анджело почука. Не последва никакъв отговор. От улицата бяха видели, че вътре свети.
— Разбий я — нареди Анджело и кимна към вратата.
Тони отстъпи няколко крачки назад, след това ритна вратата. Страната откъм пантите се разцепи от първия ритник и вратата зейна. След миг Анджело и Тони бяха в малкия апартамент, стиснали с две ръце пистолетите си. Апартаментът беше празен, ако не се броят няколкото недопити бутилки бира на масичката. Телевизорът беше включен.