— Прибрах се! — извика Лори и метна ученическата си чанта на масичката в антрето.
Не отговори никой. Чуваше се само шумът от уличното движение по Парк авеню, примесен с неизбежните клаксони на таксита.
— Има ли някой вкъщи? — извика Лори и чу как гласът й отеква през стаите.
Изненадана, че апартаментът е празен, тя мина през антрето и влезе в кухнята. Дори Холи, прислужницата, не се виждаше никъде. Но тогава Лори си спомни, че е петък, почивният ден на Холи.
— Шели! — изкрещя Лори.
По-големият й брат се беше върнал вкъщи от колежа, където бе първокурсник, за ваканцията по случай Деня на Колумб. Лори предполагаше, че ще го открие или в кухнята, или в кабинета. Надникна там — нямаше никой, но телевизорът работеше с изключен звук.
За момент се загледа в безмълвните гримаси на някакво дневно шоу. Видя й се странно, че телевизорът е оставен включен. Реши, че вкъщи все пак би трябвало да има някой, и продължи да обикаля апартамента. Кой знае защо, тихите стаи я изпълниха с лошо предчувствие. Завтече се, усетила, че не бива да се бави.
Пред стаята на Шели се поколеба. След това почука. Когато не получи отговор, почука отново. Отново не отговори никой и тя натисна дръжката. Беше отключено. Лори отвори вратата и влезе в стаята.
Пред нея на пода беше брат й, Шели. Лицето му беше бяло като порцелановия сервиз с цвят на слонова кост в трапезарията. От носа му се стичаше струйка кръв. Над лакътя му се виждаше гумен турникет. На пода, на двадесетина сантиметра от полуотворената му длан се търкаляше спринцовка, която Лори бе забелязала предишната вечер. На ръба на писалището бе оставен пергаминов плик. Лори се досети какво има в него — нали Шели й бе казал предната вечер. Сигурно това беше „бързата топка“, с която се перчеше той, някаква смес от кокаин и хероин.
Няколко часа по-късно същия ден Лори преживя най-ужасния сблъсък в живота си. На сантиметри от носа й беше гневното лице на баща й с изхвръкнали очи и поморавяла кожа. Той беше извън себе си от ярост. Пръстите му се бяха забили в кожата й над лакътя, където я държеше. Малко по-нататък майка й ридаеше в носната си кърпичка.
— Знаеше ли, че брат ти взема наркотици? — попита баща й. — Знаеше ли? Отговори ми! — Хватката му се стегна.
— Да — изтърси Лори. — Да, да!
— Защо не си ни казала? — изкрещя баща й. — Ако ни беше казала, щеше да е жив.
— Не можех — изплака Лори.
— Защо? — кресна баща й. — Кажи ми защо!
— Защото… — извика Лори. После рече: — Защото той ме помоли да не го издавам. Накара ме да обещая.
— Е, това обещание го е убило — просъска баща й. — То го е убило точно толкова, колкото и проклетият наркотик.
Лори почувства, че някой я сграбчва над лакътя, и подскочи. Стъписването я върна обратно в настоящето. Тя премигна няколко пъти, сякаш излизаше от унес.
— Добре ли сте? — попита я Лу. Беше се изправил и я държеше за ръката.
— Няма ми нищо — рече малко смутена Лори. Освободи се от ръката на лейтенанта. — Да видим докъде бяхме стигнали.
Дишането й се бе учестило. По челото й беше избила пот. Тя погледна изписаните листове пред себе си, опитвайки се да си спомни какво е извикало в съзнанието й такива стари болезнени спомени. Сякаш се бе случило вчера — спомняше си мъчителното лутане между думата, която бе дала на брат си, и отговорността, която носеше пред родителите си — и ужасната вина и бремето, че бе избрала първото.
— За какво си мислехте? — попита Лу. — Сякаш бяхте много далеч от тук.
— За това, че умрелият е бил намерен от приятелката си — рече Лори, тъй като погледът й отново се спря на името на Сара Уедърби.
Нямаше намерение да разказва миналото си на лейтенанта. И до ден-днешен й бе неприятно да говори за този трагичен епизод с приятели, камо ли с някакъв непознат. „Какво ли е изживяла горката жена“ — помисли си тя.
— За нещастие жертвите често пъти биват намирани от най-близките им — обади се лейтенантът.
— Шокът сигурно е бил страшен — каза Лори. Тя съчувстваше на Сара Уедърби. — Според мен Дънкан Андрюс не е типичен случай на смърт от свръхдоза наркотик.
Лу сви рамене.
— Опрем ли до кокаина, едва ли има типични случаи. След като през седемдесетте години този наркотик стана моден и сред каймака на обществото, смъртни случаи вече има във всички прослойки, от него умират спортисти и естрадни изпълнители, държавни служители, колежани и гангстери от старата част на града. Една доста демократична напаст. За кокаина няма социални прегради.