— Сутринта си я биваше — каза Лу, когато излязоха от залата за аутопсии. — Научих много неща, но сигурно ще пропусна третия случай.
— Бях изненадана, че изтърпяхте цели два — отговори Лори.
Спряха пред съблекалнята.
— Ще прегледам микроскопските проби на Франк де Паскуале и ще ви съобщя, ако се е появило нещо. Единственото, което вероятно ще представлява интерес, е окото. Но знае ли човек?
— Е, беше ми приятно… — каза Лу и пристъпи.
Лори погледна тъмните очи на лейтенанта. Имаше чувството, че той иска да я попита още нещо, но изглежда, не се решаваше.
— Отивам горе да изпия още едно кафе — каза тя. — Няма ли да дойдете и вие, преди да си тръгнете?
— Звучи добре — отвърна Лу без колебание.
В стола те се озоваха на същата маса както одеве. Лори не проумяваше защо самоувереният лейтенант сега е толкова неспокоен и притеснен. Наблюдаваше го, докато той си вадеше цигарите и кибрита и се опитваше да запали.
— Отдавна ли пушите? — попита го, колкото да поведе някакъв разговор.
— От дванадесетгодишен — призна Лу. — Там, където живеех, нямаше какво друго да се прави.
Угаси клечката и всмукна дълбоко от цигарата.
— Някога мислили ли сте да ги откажете? — поинтересува се Лори.
— Естествено — рече лейтенантът и издуха дима през рамото си. — Лесно е да ги откажа. Правил съм го всяка седмица в продължение на една година. Но ако говорим сериозно, наистина искам да ги откажа. В управлението обаче е трудно. Почти всички пушат.
— Съжалявам, че не постигнахме някакъв пробив с Де Паскуале — каза Лори.
— Може би куршумът ще ни помогне някак — рече Лу. Той изпусна цигарата в пепелника, докато се опитваше да я закрепи на ръба. — Специалистите по балистика са доста изобретателни. Уф! — Детективът дръпна ръката си от пепелника. Беше си изгорил пръста от цигарата.
— Лу, добре ли сте? — попита Лори.
— Нищо ми няма — отвърна прекалено бързо той. Опита още веднъж да извади цигарата и този път успя.
— Изглеждате разстроен — каза Лори.
— Просто ми се струпа много на главата — отговори лейтенантът. — Но ми се ще да ви попитам нещо. Омъжена ли сте?
Без да иска, Лори се усмихна и поклати глава.
— Ама че неочакван въпрос!
— Права сте — съгласи се Лу.
— Освен това при тези обстоятелства не звучи много професионално — продължи Лори.
— И по това не мога да възразя — отново се съгласи детективът.
Лори замълча за момент, тъй като бе влязла в нещо като спор със себе си.
— Не — каза най-сетне тя. — Не съм омъжена.
— Ами в такъв случай… — поде Лу, като търсеше думите. — Защо да не обядваме заедно някой ден?
— Поласкана съм, лейтенант Солдано — отвърна смутено Лори. — Но обикновено не смесвам личния си живот с работата.
— Аз също — рече детективът.
— Не е изключено, но нека помисля.
— Дадено — каза Лу.
Лори виждаше, че той съжалява, задето я е попитал такова нещо. Лу стана рязко. Лори също се изправи, но лейтенантът й показа с ръка да остане на мястото си.
— Изпийте си кафето. Бог ми е свидетел, имате нужда от малко почивка, наистина. Ще изтичам долу, ще се преоблека и поемам. Обадете ми се.
Той й махна и си тръгна. На вратата се обърна и махна отново.
Лори махна в отговор, докато силуетът на Лу не се скри от погледа й. Лейтенантът наистина приличаше мъничко на Коломбо: интелигентен и в същото време непохватен и донякъде хаотичен. При това притежаваше определен пролетарски чар и някаква ободряваща земна непринуденост, които й допадаха. Пък и изглеждаше самотен.
Щом изпи кафето, Лори стана и се протегна. На излизане от стола осъзна, че Лу й напомня малко и нейния бивш приятел Шон Макензи, с когото ту се събираха, ту се разделяха. Без съмнение майка й щеше да оцени Лу като също толкова неподходящ. Лори си помисли дали не е привличана от подобни мъже отчасти именно защото знае, че нейните родители ще бъдат против. Ако наистина беше така, кога ли най-после щеше да се отърси веднъж завинаги от бунтарството си?
Натисна бутона на асансьора за слизане и се сети, че след като Лу я е изненадал със своя въпрос, е пропуснала да го попита дали е женен. Реши да го стори, ако й се обади. Погледна часовника си. Справяше се добре: оставаше й само една аутопсия, а още беше преди обяд.
Провери адреса, който бе надраскала върху някакво листче, и вдигна поглед към масивната жилищна сграда на Пето авеню. Беше в стила от средата на седемдесетте години и бе до Сентръл Парк. Над входа чак до бордюра имаше навес от син фестониран брезент. Облеченият в ливрея портиер стоеше в очакване точно зад остъклената врата от ковано желязо.