Когато Лори наближи входа, портиерът й отвори и учтиво попита с какво може да й бъде полезен.
— Бих искала да говоря с домоуправителя — каза Лори.
Разкопча палтото си. Докато портиерът се мъчеше със старомодния домофон, тя приседна на едно кожено канапе и огледа преддверието. Беше обзаведено с вкус, в сдържани, приглушени тонове. На масичката имаше букет свежи есенни цветя.
На Лори не й беше трудно да си представи как Дънкан Андрюс влиза уверено във фоайето на кооперацията, как си взема пощата и чака асансьора. Погледна към редицата пощенски кутии, дискретно прикрити зад китайски параван. Помисли си коя ли от тях е на Дънкан и дали в нея има писма, които чакат да ги прибере.
— С какво мога да ви помогна?
Лори се изправи и се озова очи в очи с мустакат мъж от испански произход. Над джоба на ризата му бе извезано името „Хуан“.
— Аз съм доктор Монтгомъри — каза Лори. — От Службата по съдебна медицина.
Отвори кожената си чанта и показа лъскавата, прилична на полицейска значка на съдебен лекар.
— С какво мога да ви бъда полезен? — повтори Хуан.
— Искам да отида в апартамента на Дънкан Андрюс — обясни Лори. — Възложено ми е да освидетелствам смъртта му и бих желала да огледам мястото.
Нарочно говореше официално. Всъщност се чувстваше неудобно от това, което правеше. Макар че според някои правила съдебните лекари трябваше да посещават местата, където е настъпила смъртта, Нюйоркската служба не го изискваше. Беше се наложила практиката там да ходят съдебномедицинските следователи. Но на стажа в Маями Лори бе натрупала много опит от огледа на местопроизшествието. В Ню Йорк й липсваше допълнителната информация, която даваха подобни посещения. И все пак бе дошла да види апартамента на Дънкан Андрюс по друга причина. Не очакваше да намери в него нещо, което да й отвори очите за случая. Чувстваше се длъжна да го направи по-скоро по лични подбуди. Покрай този високопоставен, утвърдил се в обществото млад мъж, простил се с живота заради няколкото мига удоволствие, което му е дал наркотикът, се сети за брат си. Тази смърт беше пробудила чувството й за вина, потискано цели седемнадесет години.
— Приятелката на Андрюс е горе — каза Хуан. — Най-малкото я видях да се качва преди половин час.
Той погледна към портиера и го попита дали госпожица Уедърби си е тръгнала. Портиерът отговори, че не е. Хуан се обърна към Лори и добави:
— Апартамент номер 7 Ц. Ще ви придружи дотам.
Лори се поколеба. Не беше очаквала, че в апартамента ще има някой. Наистина не искаше да разговаря с когото и да било от семейството на Андрюс, най-малко пък с приятелката му. Но Хуан вече бе в асансьора, беше натиснал копчето за етажа и държеше вратата, за да влезе и тя. Беше се представила като служебно лице и усети, че няма как да си тръгне.
Хуан почука на вратата на апартамента. Никой не му отвори, той извади връзка ключове и започна да ги прехвърля. Вратата се открехна точно когато понечи да пъхне в бравата един от тях.
На прага се показа жена, висока горе-долу колкото Лори, с руса къдрава коса. Беше облечена с тениска над избелелите от прането дънки. По бузите й личаха следи от сълзи.
Хуан представи Лори като служителка от болницата, след което се извини.
— Не си спомням да съм ви виждала там — каза Сара.
— Не съм от болницата — обясни Лори. — От Службата по съдебна медицина съм.
— Ще правите ли аутопсия на трупа на Дънкан? — поинтересува се Сара.
— Вече я направих — отвърна Лори. — Исках просто да огледам мястото, където е умрял.
— Разбира се — рече Сара и се дръпна от вратата. — Заповядайте!
Лори влезе в апартамента. Беше й страшно неудобно, знаеше, че се натрапва на горката покрусена жена. Изчака Сара да заключи вратата. Апартаментът беше просторен. Още от преддверието Лори видя голите дървета в огромния Сентръл Парк. Без да иска поклати глава — нямаше никаква причина Дънкан Андрюс да е вземал наркотици. Поне на пръв поглед изглеждаше късметлия.
— Всъщност Дънкан припадна точно тук, на вратата — обясни Сара и посочи пода. По бузите й пак се застичаха сълзи. — Отвори точно преди да почукам. Сякаш бе полудял. Беше тръгнал да излиза навън гол-голеничък.