— Всичко върви по вода — увери го Анджело. — Ти не си по плановете. Повече те бива по мариза.
— Така си е — съгласи се Тони. — Точно по това си падам най-много. Фрас! И готово. Без глупави усложнения.
— Следващия половин месец ще падне доста пукотевица, ще останеш доволен — обеща Анджело.
— Вече не ме свърта — каза Тони. — Но поне ще си компенсирам цялото това чакане.
— Ето я — прекъсна го Анджело.
Посочи една жена, която излизаше от жилищна сграда. С едната ръка закопчаваше червеното си палто, а с другата си придържаше шапката.
— Хайде, да вървим! — подкани Анджело. — Но дръж патлака скрит и ме остави да говоря аз.
Двамата слязоха от колата. Изпревариха жената точно когато тя стигна до наредените едно зад друго таксита.
— Госпожо Шулман! — повика я Анджело.
Жената се обърна към него. Недоверчивата й надменност се изпари веднага щом видя, че познава мъжа.
— Здравейте, господин… — каза жената и се помъчи да си спомни името на Анджело.
— Фачоло — притече й се на помощ той.
— Да де — каза тя. — А как е господин Серино?
— Великолепно, госпожо Шулман — отвърна Анджело. — Чувства се отлично. Но ме помоли да намина, за да поговорим. Имате ли една минута?
— Да — отговори госпожа Шулман. — За какво искате да говорим?
— Поверително е — каза Анджело. — Бих предпочел да прескочим за момент до колата.
Анджело посочи черния автомобил със задна седалка, отделена с преграда.
Очевидно объркана от тази молба, госпожа Шулман измърмори, че бърза.
Анджело плъзна ръка в джоба на сакото си и измъкна пистолета си марка „Валтер“, колкото тя да види дръжката му.
— Опасявам се, че се налага да съм настойчив — рече той. — Няма да ви отнемем много време, а после ще имаме грижата да ви оставим където ви е удобно.
Госпожа Шулман погледна Тони, който й се усмихна.
— Добре — каза тя притеснено, — щом ще е за малко.
— Зависи от вас — натърти Анджело и посочи отново колата.
Тони я отведе дотам. Госпожа Шулман се вмъкна на предната седалка, след като Тони й отвори вратата с изискан поклон. Той седна отзад, а Анджело се качи на шофьорското място.
— Това има ли нещо общо със съпруга ми, Дани Шулман? — попита жената.
— Дани Шулман от Бейсайд ли? — поинтересува се Анджело. — Той ли ви е съпруг?
— Да — потвърди госпожа Шулман.
— Кой е пък Дани Шулман? — попита Тони от задната седалка.
— Държи в Бейсайд вертеп — „Кристъл Палас“ — отвърна Анджело. — Много от хората на Лучия се навъртат там.
— Има солидни връзки — вметна госпожа Шулман. — Защо не поговорите с него?
— Не, това няма нищо общо с Дани — рече Анджело. — Искаме само да знаем дали кабинетът на доктора е празен.
— Да, всички си тръгнаха — отговори госпожа Шулман. — Заключих както обикновено.
— Чудесно — каза Анджело. — Защото искаме да се върнете. Интересуват ни някои от картоните.
— Кои картони? — сепна се госпожа Шулман.
— Ще ви кажа, когато отидем там — отговори Анджело. — Но преди да тръгнем, искам да ви предупредя, че ако решите да правите глупости, ще ви бъде за последен път. Ясен ли съм?
— Напълно — каза госпожа Шулман, възвръщайки си част от самообладанието.
— Няма страшно — добави Анджело. — Имам предвид, че сме цивилизовани хора.
— Разбирам — рече жената.
— Добре тогава! Да вървим — подкани Анджело и отвори вратата.
— Здравейте, госпожице Монтгомъри — поздрави Джордж, един от портиерите на сградата, в която се намираше апартаментът на родителите на Лори.
Човек имаше чувството, че той работи тук, откакто е построена кооперацията. Изглеждаше на шестдесет години, но всъщност беше на седемдесет и две. Обичаше да разказва на Лори, че именно той е отворил вратата на таксито в деня, когато майка й се е прибрала с нея от родилния дом.
След като побъбри малко с Джордж, Лори се качи в апартамента на родителите си. Колко много спомени! Дори миризмата й беше позната. Но повече от всичко жилището й напомняше за ужасния ден, в който бе намерила брат си. Почти бе настояла пред родителите си да се преместят другаде след трагедията, та да не си спомня постоянно за свръхдозата, от която беше починал брат й.
— Здравей, скъпа! — изтананика майка й, докато Лори влизаше в антрето.