— Свърших с двата случая на свръхдоза — поде Лори. — Донесох токсикологичните проби.
— Оставете ги на гишето в лабораторията — каза й той.
Държеше по един сандвич и в двете си ръце.
— Случайно да сте намерили замърсител в случая на Андрюс? — попита тя с надежда.
— Бяхте тук само преди няколко часа. Ако открия нещо, ще ви се обадя.
— Възможно най-бързо — подкани го Лори. — Не искам да ви досаждам, но съм повече от сигурна, че е имало замърсител. Ако е така, искам да го знам.
— Ще го открием, ако има. Само не ни давайте зор.
— Благодаря — каза Лори. — Ще се опитам да бъда търпелива. Просто…
— Знам, знам — прекъсна я Джон. — Вече съм наясно. Моля ви!
— Тръгвам си — рече тя и вдигна ръце, все едно че се предава.
Върна се в кабинета, хапна малко, издиктува резултатите от сутрешните аутопсии и се опита да поработи върху документацията. Но се усети, че пак мисли за случаите с наркотиците.
Най-много се страхуваше да няма още като тях. Ако някой в града пласираше замърсен кокаин, сто на сто щеше да има още покойници. Сега топката беше у Джон. Лори вече не можеше да направи нищо.
Или можеше? Как да предотврати да не починат и други? Ключът беше в едно — да предупреди обществеността. Нали Бингам току-що й бе дръпнал лекция, че носят обществена и политическа отговорност?
С тази мисъл Лори вдигна слушалката и се обади на секретарката на шефа. Попита госпожа Санфорд дали той може да й отдели малко време.
— Ще успея да ви вместя — обеща Санфорд, — но елате веднага. Доктор Бингам е на обяд в кметството.
Когато влезе в кабинета, тя видя, че главният лекар няма намерение да й отделя повече от минута. Попита я защо е дошла и Лори изложи трите случая на смърт от свръхдоза възможно най-сбито. Наблегна на доброто обществено положение на жертвите, на това, че никой от тях не е бил съвсем пристрастен и че и тримата са си инжектирали наркотика венозно.
— Ясно — каза Бингам. — Какво е заключението ви?
— Боя се, че това е началото на цяла серия — отговори Лори. — Според мен в някоя пратка кокаин има токсичен замърсител.
— Но случаите са само три, не отивате ли твърде далеч?
— Предпочитам да останат само три — каза Лори.
— Достойно за възхищение — рече Бингам. — Ала сигурна ли сте, че пратката е замърсена? Джон какво казва?
— Още изследва пробите — отговори Лори.
— И нищо ли не е намерил?
— Още не — призна Лори. — Но дотук е приложил само тънкослойна хроматография.
— Е, явно трябва да изчакаме заключението му — каза Бингам и стана.
Лори продължи да седи. След като бе стигнала дотук, нямаше намерение да се отказва.
— Дали да не направим изявление за печата — поде пак тя — и да предупредим хората.
— Изключено — отсече Бингам. — Нямам намерение да рискувам доброто име на Службата заради предположение, което се основава на три случая. Не идвате ли малко прибързано при мен? Защо не изчакате резултатите? Освен това в такова изявление трябва да споменем имена и тогава организацията на Андрюс веднага ще прати кмета да ме хване за гушата.
— Да, само предположение е — съгласи се Лори.
— Благодаря ви, докторе — каза Бингам. — А сега извинявайте, но вече закъснявам.
Лори бе огорчена, че Бингам не й е обърнал внимание, но без доказателства не можеше да настоява. Просто й се искаше да предотврати на масата й да се появят още няколко такива случая на смърт от свръхдози.
Тъкмо тогава й хрумна нещо. Обучението й по съдебна медицина в Маями включваше и разследване на място. Може би ако обиколеше местата на бъдещите трагедии, щеше да забележи важни улики.
Отиде в отделението по съдебна медицина и завари шефа му Барт Арнолд да седи зад бюрото. Той я изслуша между два от безбройните си телефонни разговори. Лори му каза да й съобщи, ако има още случаи на смърт от свръхдоза като тези, на които е правила аутопсия. Бе пределно ясна. Барт я увери, че ще предаде на всички, включително и на лекарите от нощното дежурство.
Лори тъкмо се канеше да се върне в кабинета си, когато се сети да поиска аутопсиите на подобни „свръхдози“ да бъдат възложени на нея. Значи трябваше да се види с Калвин.
— Винаги се тревожа, когато някой от екипа иска да ме види — каза й Калвин, когато тя надникна в кабинета му. — Какво има, доктор Монтгомъри? Дано да не е за отпуск. Толкова сме претрупани с работа, че решихме тази година да не даваме отпуски.