Лори отиде в малката кухня и включи машинката за кафе. Предната вечер я бе заредила с пакетче кафе и с нужното количество вода. След като се погрижи за кафето, тя се запъти към банята. Влезе вътре и се погледна в огледалото.
— Уф! — въздъхна Лори и обърна лицето си първо на едната, после на другата страна, оглеждайки разрушителните последици от поредната нощ без достатъчно сън.
Очите и бяха подпухнали и зачервени. Лори не беше от ранобудните. Беше заклета нощна птица и често оставаше да чете до среднощ. Обичаше да чете, все едно дали книгата беше някой скучен текст по патология или нашумял бестселър. Що се отнася до художествената литература, интересите й бяха разностранни. Лавиците на библиотеката й бяха отрупани с какво ли не — от трилъри до любовни саги, историческо четиво, разни научни трактати и дори книги по психология. Предишната вечер беше изчела от кора до кора някакво криминале.
Когато загаси лампата, не посмя да погледне колко е часът. Както обикновено, на сутринта се зарече никога вече да не стои толкова до късно.
Под душа умът й взе да се прояснява и тя се замисли над проблемите, с които й предстоеше да се сблъска през деня. Караше вече петия си месец като младши съдебен лекар в Службата по съдебна медицина на Ню Йорк. Миналия уикенд беше дежурна, което означаваше, че бе работила и в събота, и в неделя. Беше направила шест аутопсии: три през първия и три през втория ден. Много от тези случаи се нуждаеха от допълнителна работа, преди да бъдат приключени, и тя се зае да прави наум списък на нещата, които трябваше да свърши.
Излезе изпод душа и енергично се разтри с кърпата. Бе благодарна, че днешният ден щеше да бъде „за писмена работа“, което значеше, че няма да й възлагат други аутопсии. Щеше да има време да опише аутопсиите, които вече беше направила. Непрекъснато очакваше някакви материали — било от лабораторията, от съдебномедицинските следователи, от местните болници и лекари или от полицията — засягащи около двадесетина случая. Именно тази лавина от хартия постоянно заплашваше да я затрупа.
Лори отиде в кухнята и си приготви кафето. После се върна в банята, за да се гримира и да си подсуши косата. Косата винаги й отнемаше най-много време: беше гъста и дълга, кестенява на цвят с червени оттенъци и тя обичаше да я къносва веднъж в месеца. Гордееше се с косата си. Смяташе, че е най-доброто у нея. Майка й непрекъснато я караше да я подстригва, но на Лори й харесваше да я поддържа дълга под раменете и да я носи на плитка или завита на кок. Колкото до грима, тя се придържаше към теорията „колкото по-малко, толкова по-добре“. Линия с молив, за да подчертае синьо-зелените си очи, няколко щриха, за да изпъкнат светлите й, червеникаворуси вежди, мъничко грим и ето че бе готова. Една мазка ален руж и червило, и това бе всичко. Доволна, тя взе тоалетната си чантичка и тръгна към спалнята.
Вече бе започнало предаването „Добро утро, Америка“. Лори слушаше с половин ухо, докато си обличаше дрехите, които беше приготвила от предишната вечер. Съдебната патология все още бе област, запазена за мъже, но това само караше Лори да се стреми да подчертава своята женственост с облеклото си. Облече зелена пола и поло в същия цвят. Остана доволна от отражението си в огледалото. Досега не бе обличала този тоалет. Кой знае защо, с него изглеждаше по-висока от своите метър и шестдесет и пет и дори по-лека от петдесет и двата си килограма.
След като си изпи кафето, изяде едно кисело мляко и сипа суха храна за котки в купичката на Том, Лори облече припряно шлифера си. После грабна дамската чантичка, сандвича за обяд, който също бе приготвила предната вечер, куфарчето си и излезе от апартамента. Бързо се справи с многобройните ключалки на вратата, завещани й от предишния наемател. Отиде до асансьора и натисна бутона за слизане.
Сякаш по знак, в мига, в който старият асансьор започна да се изкачва със скърцане, Лори чу как ключалките на Дебра Енглър изщракаха. Извърна глава и видя, че вратата на средния апартамент се открехва и предпазната верига се опъва. Кървясалото око на Дебра се вторачи в нея. Над окото се виеше сива къдрица.
Лори отправи предизвикателен поглед към любопитното око. Имаше чувството, че Дебра дебне зад вратата си всеки звук на площадката. Тази постоянна натрапчивост й играеше по нервите. Тя й се струваше насилие над вътрешния й свят, независимо че площадката беше обща.
— Не е зле да си вземеш чадър — рече Дебра с гърления си глас на закоравяла пушачка.
Дебра имаше право и това само засили още повече раздразнението на Лори. Наистина бе забравила да си вземе чадъра. Без да показва и капчица благодарност към Дебра, за да не насърчава нейната вбесяваща бдителност, Лори се върна до вратата на апартамента си и отключи отново всички ключалки в цялата им сложна последователност. Пет минути по-късно, когато влизаше в асансьора, видя, че кървясалото око на Дебра все още дебне напрегнато.