— Ще пиеш ли кафе? — попита Пол. — Или малко вино?
Без да чака отговор, извика Глория. Грегъри отново се появи със Стивън, по-малкия син на Серино. Беше осемгодишен.
— Влизай! — каза Пол. — Седни! Кажи сега какво става. Ожени ли се вече?
Лу последва Пол в хола. Виждаше се, че Пол може и да е с увредено зрение, но се справя добре, поне в собствения си дом. Отиде без бастуна при радиото и го изключи. Намери и стола, на който се отпусна с въздишка.
— Съчувствам ти за очите — каза Лу, като седна срещу него.
— Стават такива неща — философски отвърна Пол.
Глория се появи и поздрави детектива. И тя като мъжа си беше закръглена жена с мило добро лице. Дори да знаеше с какво си изкарва прехраната мъжът й, не се издаваше. Държеше се като типична дребнобуржоазна съпруга от предградията, която брои всеки цент. Лу се почуди какво ли прави Пол с всичките пари, които сигурно е натрупал.
Щом чу, че детективът иска кафе, Глория изчезна в кухнята.
— Едва днес научих какво те е сполетяло — подхвана Лу.
— Не съм го разтръбявал — отвърна му Пол с усмивка.
— Имат ли пръст хората на Лучия? — попита полицаят. — Кой беше, Вини Доминик ли?
— О, не! — отговори Пол. — Стана случайно. Опитвах се да запаля двигателя на колата и акумулаторът гръмна. Киселината ме изпръска по лицето.
— Я не ме баламосвай, Пол — каза Лу. — Дошъл съм чак дотук, за да ти изкажа съчувствието си. Поне не крий истината от мен. Вече знам, че някой ти е плиснал киселина в лицето. Въпросът е кой го е направил.
— Откъде знаеш? — попита Серино.
— От човек, който е в течение — изрече Лу. — Всъщност от съвсем сигурен източник. От теб!
— От мен ли? — изненада се Пол.
Глория се върна с кафето. Той си сложи захар. Жената излезе, момчетата също.
— Събуди любопитството ми — допълни Пол. — Я ми обясни как така от мен идва слухът за очите ми.
— Казал си на лекаря си, Джордан Шефилд — отговори Лу. — Той пък казал на една съдебна лекарка, Лори Монтгомъри, а тя — на мен. А говорих с нея, защото отидох да наблюдавам няколко аутопсии. Имената на покойниците може да са ти познати — Франк де Паскуале и Бруно Марчезе.
— Никога не съм ги чувал — рече Пол.
— Те са хора на Лучия — заяви Лу. — А единият от тях, кой знае защо, има изгаряния от киселина в едното си око.
— Ужасно — каза Серино. — Какви акумулатори правеха едно време! Сегашните не струват.
— Значи все пак продължаваш да твърдиш, че киселината е от акумулатора? — попита детективът.
— Разбира се — отговори Пол. — Защото си е така.
— Как са очите ти? — поинтересува се Лу.
— Сравнително добре — каза Пол. — Можеше да е и по-зле. Ала докторът твърди, че ще се оправя чак след операциите. Първо трябва да поизчакам, но ти сигурно вече знаеш.
— Ами, знам! — възрази Лу. — Нищо не разбирам от очи, знам само, че имаме по две.
— И аз не знаех много — каза Пол, — докато не се случи това. Но оттогава научих доста. Мислех си, че присаждат цялото око. Все едно ти сменят лампата на старо радио. Свързват разните му там жички и готово, но не било така. Присаждали само роговицата.
— Не знаех — каза Лу.
— Искаш ли да ми видиш очите? — попита Пол.
— Не съм сигурен — рече полицаят.
Пол си свали огледалните очила.
— А… — изпъшка Лу. — Сложи си ги пак. Жал ми е за теб, Пол. Изглежда ужасно. Сякаш имаш две бели топчета в очите.
Пол се засмя и си сложи очилата.
— Мислех, че закоравяло ченге като теб ще е доволно да види стария си враг сразен.
— Не, за бога! — каза Лу. — Не искам да ставаш инвалид. Искам само да те тикна в затвора.
Пол се засмя.
— Не се отказваш, а?
— Да те прибера на топло е една от основните цели в живота ми — рече любезно полицаят. — А това, че очите на Франки де Паскуале са изгорени с киселина, ми дава някаква надежда. Имам сериозни съмнения, че си замесен в убийството на хлапето.
6
8:45 ч вечерта, сряда
Манхатън
Отпърво Лори реши, че за преживяване като това си заслужава да е по-търпелива, но наближаваше девет без петнадесет и тя започна да се изнервя. Томас, шофьорът на Джордан, се беше появил точно в осем, както се бяха разбрали, и й беше позвънил на вратата. Но когато слезе при колата, Лори видя, че Джордан го няма. Имал спешна операция.