– Знаеш, че не мога да предам нечие доверие. – Луцифер се усмихна и сложи пластмасовия поднос пред Кам. Върху него имаше миниатюрна стъклена топка със златна основа, от онези, при чието разтърсване започваха да се сипят снежинки.
– Какво е това? – попита Кам. Тъмносива пепел изпълваше стъклената топка. Падаше неспирно, като по магия, почти закривайки от поглед миниатюрната лира, която се носеше плавно вътре.
– Виж сам – каза Луцифер. – Обърни я.
Кам обърна топката надолу и откри малка златна ръчка в основата. Нави я и остави музиката на лирата да го залее. Беше същата мелодия, която си тананикаше, откакто отлетя от Троя: песента на Лилит. Така я приемаше.
Затвори очи и се озова отново на речния бряг в Ханаан, преди три хилядолетия, слушайки я как свири.
Тази евтина версия от музикалното преспапие беше по-пронизителна, отколкото Кам можеше да предвиди. Пръстите му се напрегнаха около топката. После...
Пук.
Стъкленото преспапие се разби. Музиката заглъхна, докато по дланта на Кам се стичаше струйка кръв.
Луцифер му подхвърли воняща сива кърпа за съдове и му посочи да почисти бъркотията.
– Късметлия си, че имам толкова много. – Кимна към масата зад Кам. – Давай, пробвай друга. Всяка е малко различна!
Кам остави отломките от първата стъклена топка, избърса ръце и загледа как порязванията в дланите му зарастват. После се обърна и погледна отново към зоната със заведения за хранене на самообслужване: в центъра на всяка една от някога празните оранжеви маси имаше стъклена топка върху кафяв пластмасов поднос. Броят на масите се беше увеличил – сега имаше цяло море такива, простиращи се в мъгливата далечина.
Кам посегна към топката на масата зад него.
– Леко – каза Луцифер.
Вътре в топката имаше малка цигулка. Кам завъртя ръчката и чу различна версия на същата сладко-горчива песен.
В третата топка имаше миниатюрно виолончело.
Луцифер седна и вдигна крака, докато Кам обикаляше из зоната със заведения за бързо хранене и навиваше всяко преспапие, за да засвири. Имаше китари, арфи, виоли. Акустични китари с метални струни, балалайки, мандолини – всяка, свиреща ода за разбитото сърце на Лилит.
– Тези стъклени топки... – изрече Кам бавно. – Те представляват всички различни Адове, в които си я впримчвал.
– И всеки път, щом умре в един от тях – каза Луцифер, – в крайна сметка се озовава обратно тук, където отново й се напомня за измяната ти. – Изправи се и закрачи по пътеките между масите, оглеждайки гордо творенията си. – А после, за да поддържам нещата интересни, я прокуждам в нов Ад, създаден специално за нея. – Луцифер се ухили, разкривайки редици от остри като бръснач зъби. – Наистина не мога да кажа кое е по-лошо – безкрайните Адове, които я карам да преживява отново и отново, или това, че трябва да се връща тук и да си спомня колко много те мрази. Но именно това й дава сили – гневът и омразата й.
– Към мен. – Кам преглътна.
– Работя с материала, който ми се дава. Не е моя вината, че я предаде. – Луцифер нададе смях, от който тъпанчетата на Кам започнаха да пулсират. – Искаш ли да узнаеш за любимата ми гадост в сегашния Ад на Лилит? Няма уикенди! Училище през всеки ден от годината. Можеш ли да си представиш? – Луцифер вдигна във въздуха една стъклена топка, пълна с пепел, после я пусна да падне на земята и да се разбие. Що се отнася до нея, тя е типична мрачна тийнейджърка, принудена да изстрада типично мрачно и унило изживяване в гимназията.
– Защо Лилит? – попита Кам. – Ада на всеки ли създаваш така?
Луцифер се усмихна:
Тъпите и скучни хора си създават собствени скучни и тъпи адове, огън и жупел и всичките ония глупости. На тях не им трябва помощ от мен. Лилит обаче – тя е специална. Не че е нужно да ти казвам това.
– Ами хората, които страдат с нея? Онези хлапета в нейното училище, семейството й...
– Пионки – каза Луцифер – Доведени тук от Чистилището, за да изиграят дребна роля в нечия друга история – което е ад от друг вид.
– Не схващам – призна Кам. – Направил си съществуванието й абсолютно скапано...
– О, не мога да си припиша цялата заслуга – възрази Луцифер. – Ти помогна!
Кам пренебрегна вината, която изпитваше, за да не го задуши.
– Но си й позволил да има едно нещо, което обича от цялото си сърце и душа. Защо й позволяваш да свири?
– Съществуванието никога не е толкова нещастно и окаяно, както когато можеш да вкусиш нещо прекрасно – каза Луцифер. – Служи, за да ти напомня за всичко, което никога не можеш да имаш.
Всичко, което никога не можеш да имаш.
Лус и Даниел бяха освободили нещо у Кам, нещо, което смяташе за изгубено завинаги: способността му да обича. Осъзнаването, че такова нещо беше възможно за него, че можеше да има втори шанс, го беше накарало да закопнее да види Лилит.