– Трогателно – каза Луцифер, като се спусна над тях, с пламъци, ближещи крилете му. – Трогателни глупости.
Кам изкрещя нагоре към Луцифер:
– Изпълнихме условията ти! Тя ме обича. Аз я обичам. Спечелихме свободата си.
Дяволът мълчеше и Кам забеляза нещо странно: крилете му изглеждаха тънки, почти прозрачни. През нишките им Кам виждаше гърчещите се пламъци зад него.
– Луцифер – провикна се той. – Пусни ни да си вървим.
Луцифер отметна глава назад, докато крилете му се накъдриха и се опърлиха по краищата. Тялото на дявола стана тънко като хартия и се приведе. В един миг ноктите му се извиха в посоката на Кам, в следващия се накъдриха и се разпаднаха. Устата му се отвори и ужасяващият звук на безрадостен смях накара Кам и Лилит да се присвият.
Скоро тялото му се смали и се стопи, докато накрая той вече не беше нищо повече от безкрайно малка черна дупка в центъра на огнения обръч.
– Отиде ли си? – попита Лилит.
Кам се взря слисано в небето.
– Засега – каза той.
Тогава отгоре се разнесе безумна шумотевица. Лилит си запуши ушите. Кам съзря връхлитане на демони, паническо бягство на паднали ангели, черни като самата полунощ, летящи като ракети в небето. Отправяха се натам, където току-що беше стоял дяволът, водени от петнистите черно-златисти криле на Роланд. Кам никога не беше виждал такова буйно безразсъдство, каквото се появи върху лицето на Роланд.
– Накъде отиде той? – попита Роланд.
– В тъмнината – каза Кам. Както прави винаги.
Ариана преметна ръка около Роланд.
– Ро, ще се ожениш ли за мен? – После примигна и бързо тръсна глава. – Не отговаряй на това. Беше заради тръпката от победата. Забрави, че съм казала нещо.
– За какво е всичко това? – обърна се Кам към Роланд, като посочи към армията зад гърба му. – Какво правиш?
Демонът повдигна тъмна вежда:
– Тръгвам след Луцифер.
– Какво? – попита Кам.
– Революцията се задава отдавна. Знаеш това по-добре от всеки. – Кимна към Лилит, после посегна да се ръкува с Кам. – Ей, братко?
– Да?
– Виж си крилете.
Кам хвърли поглед към лявата си страна, после към дясната. Крилете му ставаха по-плътни, разперваха се, кожести парчета от тях се лющеха и падаха, а на тяхно място израстваха здрави нови влакна. Овъглените частици се люспеха и падаха.
А отдолу крилете на Кам бяха бели.
Отначало само тук-там, но бялото се разпростираше. Той протегна ръце към звездите и се вгледа в трансформацията си. След броени мигове крилете му бяха възстановени. Не до легендарния златен блясък, към който беше привикнал, а до първоначалните преливащи се нюанси на бялото. Бели. Силни. Блестящи.
В съюз единствено с любовта.
– Благодаря – прошепна той.
Докосна предпазливо косата си – отново гъста и лъскава. Тялото му се бе върнало към гъвкавата си, мускулеста форма, а кожата му отново беше гладка и бледа.
Затаи дъх, когато Лилит докосна крилете му. Тя прокара пръсти по ръбовете им, притискайки длани към тях, ноктите й танцуваха по най-чувствителната тъкан точно зад врата му. Той потръпна от удоволствие. Всичко му се струваше безгранично.
– Кам – прошепна тя.
– Лилит – каза той. – Обичам те.
Внезапно целият свят побеля. Кам почувства налягане около тялото си, а после краката му докоснаха земята.
Той и Лилит бяха обратно в зоната със заведения на самообслужване, където Кам най-напред бе сключил сделката си с дявола. Някой беше почистил мястото, беше изнесъл боклука, бе възстановил обгорените табели на заведенията за бързо хранене. Лилит се огледа. Кам разбра, че е разпознала Евум, но не беше сигурна точно как.
– Сънувам ли? – попита тя.
Кам поклати глава, взе ръката й и седна до нея на най-близката маса. В средата й имаше кафяв поднос. Върху него стоеше стъклено преспапие със снежинки. И двамата се взряха в нея и видяха горящите руини на Кросроудс.
– Мисля, че току-що се събуди – каза Кам.
Умът му се понесе към Лусинда и Даниел и той си помисли, че знаеше как са се чувствали в последните си мигове като ангели, след като най-накрая бяха направили избора си и преди да започнат отначало.
– Винаги съм знаела, че у теб има нещо специално – каза Лилит. – Ти си ангел.
– Паднал ангел – поправи я Кам. – И съм твой.
– Всичко, което познавахме, е зад гърба ни. – В очите й се долавяше лека тъга по живота, който бе оставила зад гърба си, но усмивката й беше пълна с надежда. – Какво ще стане сега?
Кам се наведе напред и я целуна нежно:
– О, Лилит. Още не сме започнали.