– Имаш лошия навик да правиш нещата интересни – каза Кам.
– Облог – предложи Луцифер. – Ако в петнайсетте остана ши дни успееш да пречистиш тъмното сърце на Лилит от омразата й към теб и да я убедиш да се влюби отново в теб – да се влюби истински – ще прекратя делата си, поне по отношение на нея. Повече никакви Адове, създадени специално за нея.
Кам присви очи:
– Твърде лесно е. Каква е уловката?
– Лесно ли? – повтори Луцифер със злобен кикот. – Нима не забеляза целия този емоционален багаж? Всичко това е заради теб. Тя те мрази, мой човек. – Примигна. – И дори не знае защо.
– Тя мрази онзи ужасен, окаян свят – каза Кам. – Всеки би го мразил. Това не означава, че мрази мен. Тя даже не помни кой съм.
Луцифер поклати глава:
– Омразата към нейния ужасен, окаян свят е фасада за по-старата, по-черна омраза към теб. – Смушка Кам в гърдите. – Когато една душа е наранена толкова дълбоко, колкото Лилит, болката е постоянна. Дори вече да не разпознава лицето ти, тя разпознава душата ти. Същността ти. – Луцифер плю на пода. – И те ненавижда.
Кам трепна от болка. Не можеше да е вярно. Но после си спомни колко студено се беше държала с него.
– Ще я спася.
– Ама разбира се – каза Луцифер и кимна. – Опитай.
– А след като я спечеля обратно – попита Кам, – после какво?
Луцифер се усмихна покровителствено:
– Ще бъдеш свободен да изживееш остатъка от дните си на смъртен с нея. „И заживели щастливо.“ Това ли искаш да чуеш? – Щракна с пръсти, сякаш току-що си беше спомнил нещо. – Попита за уловката.
Кам чакаше. Крилете му изгаряха от нуждата да литне към Лилит.
– Угаждах ти твърде много за твърде дълго – каза Луцифер, внезапно студен и сериозен. – Когато се провалиш, трябва да се върнеш там, където ти е мястото. Тук, с мен. Без повече скитосване през галактиките. Без повече бели петънца в крилете ти. – Луцифер присви кървавочервените си очи. – Ще се присъединиш към мен зад Стената на Мрака, от дясната ми страна. За вечността.
Кам изгледа спокойно дявола. Благодарение на Лус и Даниел Кам имаше шанс – можеше да пренапише съдбата си. Как можеше да се откаже отново от този шанс толкова лесно?
После си помисли за Лилит. За отчаянието, в което тя тънеше от хилядолетия.
Не. Не можеше да приеме мисълта какво би означавало да загуби. Щеше да се съсредоточи върху задачата да спечели любовта й и да облекчи болката й. Ако имаше някаква надежда да я спаси, струваше си всичко, за да опита.
– Съгласен – каза Кам и подаде ръка.
Луцифер перна ръката му и я отблъсна.
– Запази тези глупости за Даниел. Не ми трябва ръкуваме, за да те накарам да си удържиш на думата. Ще видиш.
– Чудесно – каза Кам. – Как да се върна при нея?
Тръгни през вратата вляво от сергията за хот-дог на клечка. – Луцифер посочи към редицата павилиони, които сега се губеха в далечината. – Щом стъпиш в Кросроудс, отброяването започва.
Кам вече се отправяше към вратата, към Лилит. Но докато излизаше от зоната със заведения за хранене на Ада, гласът на Луцифер сякаш го следваше:
– Само петнайсет дни, старче. Тик-так!
3.
Атмосфера
Лилит
Петнайсет дни
Лилит не можеше да закъснее отново за училище днес.
Бягството от теста по биология вчера вече й беше навлякло задържане след последния час – майка й безмълвно й беше подала бележката за задържане, когато Лилит се прибра. Така че тази сутрин си постави за цел да пристигне в часа на класния още преди госпожа Ричардс да е приключила с добавянето на сметана в кафето в своята биологично разграждаща се чаша.
Беше написала две страници от домашното си по поезия, преди да бие звънецът, и бе толкова доволна от малкото си постижение, че дори не трепна, когато позната сянка затъмни чина й.
– Донесох ти подарък – каза Клоуи.
Лилит вдигна поглед. По-голямото момиче бръкна в чантата си на зеброви шарки и измъкна нещо бяло, после го плесна върху чина на Лилит. Беше памперс за възрастни, от онези, предназначени за наистина престарели хора, които се изпускаха.
– В случай, че пак нацапаш гащите – каза Клоуи. – Пробвай го.
Бузите на Лилит се обляха в топлина и тя избута памперса от чина си, преструвайки се, че не я е грижа, че сега той беше на пода, че другите деца трябваше да го прекрачат, за да стигнат до чиновете си. Вдигна поглед да види дали госпожа Ричардс бе забелязала, но, за нейно удивление, сега Клоуи разговаряше очи в очи с тяхната усмихваща се учителка от часа на класния.
– Значи мога да рециклирам и шишетата си от шампоан и балсам, така ли? – казваше Клоуи. – Представа си нямах. Сега, ако обичате, може ли да получа писмено разрешение за отсъствие? Трябва да се срещна с директора Таркентън.