– Лилит – каза госпожа Ричардс, – запозната ли си със статистиката на увеличаване случаите на астма поради въглеродните емисии в изминалото десетилетие? Когато свършиш да кашляш, искам да извадиш лист хартия и да напишеш писмо до твоята представителка в Конгреса с искане за реформа.
Ама сериозно ли? Беше загазила, защото кашляше?
Кам леко тупна два пъти Лилит с юмрук по гърба, както правеше майка й с Брус, когато той имаше пристъп. После се наведе, вдигна памперса, повдигна вежда към Лилит и го натъпка в чантата на Клоуи.
– Може да й потрябва по-късно – каза той и се усмихна на Лилит, докато вървеше към другия край на стаята.
„Тръмбул“ не беше голямо училище, но беше достатъчно голямо, че Лилит да се изненада, когато Кам се появи и в часа й по поезия. Изненада се още повече, когато господин Дейвидсън го настани на свободното място до нея, тъй като Кими Грейс отсъстваше по болест.
– Здрасти – беше подхвърлил Кам, когато се вмъкна на чистото.
Лилит се престори, че не го е чула.
Десет минути след началото на часа, докато господин Дейвидсън четеше любовен сонет от италианския поет Петрарка, Кам се надвеси и пусна бележка на чина й.
Лилит погледна бележката, после Кам, след това хвърли поглед на дясната си страна, сигурна, че бележката е за някой друг. Но Пейдж не посягаше да я вземе от нея, а Кам се подсмихваше самодоволно, кимайки към предната страна на бенинката, където беше написал със спретнат почерк: Лилит.
Тя я отвори и почувства странен прилив на възбуда, какъвто изпитваше, когато се потопеше в някоя наистина хубава книга или чуеше страхотна песен за пръв път.
За десетте минути, откакто започна часът, даскалът е стоял с лице към черната дъска за впечатляващия период от общо осем минути и четирийсет и осем секунди. По мои изчисления, ние с теб категорично можем да се измъкнем незабелязано следващия път, когато се обърне, и да разбере, че ни няма, чак когато сме вече в Ратълснейк Крийк. Намигни два пъти, ако си навита.
Лилит дори не знаеше откъде да започне с това. Да намигне два пъти? Прищя й се да му каже, че е по-вероятно да падне мъртва три пъти. Когато вдигна очи, той имаше странни, блажено спокойно изражение, все едно бяха от онези приятели, които правеха такива неща през цялото време, сякаш и общо бяха приятели. Странното беше, че Лилит пропускаше часове непрекъснато – беше го направила два пъти вчера, и часа на класния и по биология. Но никога не го правеше по забавна причина. Бягството винаги беше единственият й вариант, механизъм за оцеляване. Кам, изглежда, мислеше, че знае коя е и как живее живота си, и това я дразнеше. Изобщо не искаше той да мисли за нея.
Не, надраска тя в отговор, направо върху думите от бележката на Кам. Смачка я и я метна към него следващия път, когато господин Дейвидсън се обърна.
Остатъкът от деня й беше дълъг и скучен, но поне си отдъхна от Кам. Не го видя на обяд или в коридорите, нито в някой от другите си часове. Лилит прецени, че ако се налагаше да има два часа с него, беше най-добре да ги има един след друг още рано сутринта и да се освободи от изнервящото усещане, което той я караше да изпитва. Защо се държеше толкова свойски с нея? Изглежда смяташе, че присъствието му й харесва. Нещо у него я изпълваше с гняв.
Когато удари последният звънец, когато най-много й се искаше да се свие зад клоните на рожковото дърво, за да свири на китарата си сама в Ратълснейк Крийк, Лилит неохотно се отправи за задържането след часовете.
Стаята, където се провеждаха задържанията след часовете, беше оскъдно обзаведена – само няколко чина и един плакат на стената, който изобразяваше котенце, вкопчено в клон на дърво. Сигурно за трихиляден път, Лилит прочете думите, щамповани под пухкавата му опашка:
САМО ВЕДНЪЖ СЕ ЖИВЕЕ, НО АКО ГО ПРАВИШ ПРАВИЛНО, ВЕДНЪЖ Е ДОСТАТЪЧНО.
Начинът да оцелееш по време на наказанието беше да изпаднеш в транс. Лилит се взираше в плаката с котенцето, докато започна да й изглежда стряскащ. Котенцето изглеждаше ужасено, увиснало там с нокти, пронизващи клона. „Правилното живеене“ ли трябваше да олицетворява? Дори обзавеждането в това училище не изглеждаше смислено.
– Обиколка за проверка! – обяви треньорът Бъроус, когато нахлу през вратата. Влизаше на всеки петнайсет минути, верен като часовник. Помощник-треньорът по баскетбол носеше сребристата си коса в пригладена назад с гел прическа тип „помпадур“ като застаряващ имитатор на Елвис. Учениците го наричаха Чатала Бъроус, заради почти неприличната кройка на шортите му.