Макар Лилит да бе единствената наказана днес, Бъроус крачеше наоколо, все едно въдворяваше дисциплина сред цяла стая, пълна с невидими малолетни престъпници. Когато стигна до Лилит, плесна върху чина й прихванат с кламери пакет.
– Поправителният Ви тест по биология, Ваше Височество. Различен е от онзи, от който избягахте вчера.
– Същият или различен, все тая – Лилит щеше да се провали и на него. Запита се защо никога не я викаха в кабинета на никой училищен съветник, защо никого, изглежда, не го беше грижа как ужасните й оценки застрашаваха перспективите й и колежа.
Когато вратата се отвори и влезе Кам, Лилит едва не се плесна по челото.
– Ти майтап ли си правиш с мен? – промърмори под нос, когато той подаде на Бъроус жълта бележка за оставане след часовете.
Бъроус кимна на Кам, изпрати го на един чин в другия край на стаята и попита:
– Имаш ли задача, с която да се занимаваш?
– Направо не мога да ви опиша колко имам за вършене – каза Кам.
Бъроус завъртя очи:
– Хлапетата в днешно време си мислят, че им е ужасно трудно. Не бихте разпознали истинската работа, дори да ви удари. Ще се върна след петнайсет минути. Междувременно, интеркомът е включен, така че в офиса ще се чува всичко, което става в тази стая. Ясно?
От чина си Кам намигна на Лилит. Тя се обърна с лице към стената. Не бяха в такива отношения, че да си намигат.
Веднага щом вратата се затвори зад Бъроус, Кам отиде до бюрото на учителя, изключи интеркома, после се промъкна до стола пред Лилит. Седна и вдигна крака върху чина й, побутвайки пръстите на ръката й с ботите си.
Тя отблъсна краката му:
– Имам да правя тест – каза. – Извини ме.
– А аз имам по-добра идея. Къде ти е китарата?
– Как успя да си навлечеш задържане след часовете в първия си ден в училище? Нов рекорд ли гониш? – попита тя, за да не каже онова, което всъщност си мислеше, а именно: Ти си първото ново хлапе, което си спомням. Откъде си? Къде пазаруваш? Как изглежда останалата част от света?
– Не се притеснявай за това – каза Кам. – Сега, за китарата ти. Нямаме много време.
– Странно е да кажеш такова нещо на момиче, което седи наказано цяла вечност.
– Това ли ти е представата за вечност? – Кам се огледа наоколо, зелените му очи се спряха за миг върху плаката с котенцето. – Нямаше да е първият ми избор – каза най-накрая. — Освен това човек не обръща внимание на вечността, когато се забавлява. Времето съществува единствено в спорта и в тъгата.
Кам продължи да се взира в нея, докато по гръбнака й пробяга тръпка. Лилит почувства как лицето й се облива в гореща руменина; не можеше да определи смутена ли е, или ядосана. Даваше си сметка какво правеше той – опитваше се да я умилостиви, като говори за музика. За толкова лесна за манипулиране ли я смяташе? Изпита нов необясним прилив на ярост. Мразеше това момче.
Той измъкна от чантата си черен предмет с големината на чиния с единична порция зърнена закуска и го сложи върху чина на Лилит.
– Какво е това? – попита тя.
Кам поклати глава:
– Ще се престоря, че току-що не си задала този въпрос. Това е миниатюрен усилвател за китара.
Тя кимна, сякаш за да каже: разбира се.
– Просто никога не съм виждала такъв, така че, ъм...
– Честно? – настоя Кам. – Трябва ни само китара, в която да го включим.
– Бъроус ще се върне след петнайсет минути – каза Лилит, като хвърли поглед към часовника. – Дванайсет. Не знам как протичат наказанията със задържане след часовете там, откъдето идваш, но по тези места не се полага да свириш на китара.
Кам беше новото хлапе и въпреки това влезе тук наперени сякаш притежаваше мястото. Лилит бе онази, която беше закотвена тук цял живот, която знаеше как ставаха нещата и колко скапано беше това училище, така че Кам можеше просто да се разкара.
– Дванайсет минути, значи? – Той метна мини-усилвателя обратно в чантата си, изправи се и подаде ръка: – По-добре да побързаме.
– Няма да отида с теб... – възрази Лилит, докато го оставяше да я извлече през вратата. После се озоваха в коридора, където беше тихо, така че тя млъкна. Загледа се надолу към ръката си в неговата за секунда, преди рязко да се отдръпне.
– Виждаш ли колко лесно беше това? – попита Кам.
– Не ме докосвай никога повече.
Думите сякаш удариха Кам като юмрук в стомаха. Той се намръщи, после каза:
– Последвай ме.
Лилит знаеше, че би трябвало да се върне и да си изтърпи наказанието, но й харесваше идеята за една малка лудория макар да не й допадаше партньорът й в престъплението.