Кам намигна на Лилит. Отново.
„Дяволска работа“.
Лилит изпъшка:
– Няма начин някога да се включа в група, наречена „Дяволска работа“. Ако изобщо създам банда, ще се казва „Отмъщение“.
Не беше възнамерявала да казва нищо от това. Беше вярно – пазеше това име на музикална банда като тайна от цяла вечност, още откакто реши, че най-добрият начин да си отмъсти на всички гадняри в училище щеше да е да стане прочута и да си има истинска банда със сериозни музиканти, и никой и Кросроудс да не я види повече освен на концертите с предварително разпродадени билети, които щеше да им се наложи да гледат онлайн, защото нейната група никога, ама никога нямаше да свири в родния й град.
Но никога не беше възнамерявала да изрича името на глас.
Очите на Кам се разтвориха широко:
– На банда с такова име ще й трябва зверски голям синтезатор. И диско-топка.
Джийн присви очи:
– С огромно удоволствие бих продънил това училище със звук от синтезатор – каза след миг. – Включвам се.
– Аз – не – каза Лилит.
Кам й се усмихна.
– Включва се.
Отвърни на усмивката, Лилит. Други момичета щяха да повторят изражението му, но Лилит не приличаше на никое друго момиче, което познаваше. Плътна топка от ярост се настани в стомаха й, пулсирайки при самодоволството на Кам, при увереността му. Тя се намръщи и излезе от стаята на оркестъра без нито дума повече.
* * *
– Умирам от глад – каза Кам, докато излизаше след нея от училище.
Бяха се върнали за края на наказанието си навреме да включат отново интеркома точно преди Бъроус да напрани последната си обиколка. Тя предаде теста си, по-голямата част – празен, и двамата бяха освободени.
Защо Кам отказваше да я остави на мира?
В дясната му ръка се полюшваше калъф е китара, която беше заел от стаята на оркестъра. Брезентовата му чанта беше преметната на рамото му.
– Къде обичаш да хапваш тук?
Лилит сви рамене:
– Едно приятно местенце, наречено „не ти влиза в работата“.
– Звучи екзотично – каза Кам. – Къде е? – Докато вървяха, гладките му пръсти леко докоснаха мазолестите на Лилит. Тя се отскубна бързо, инстинктивно, с поглед, който казваше, че ако не е било случайно, по-добре е той да не пробва отново.
– Аз съм натам – тя посочи към Ратълснейк Крийк: прииска й се да не беше разкривала плана си. Не му предлагаше да се присъедини към нея.
Но Кам направи именно това.
В края на гората той задържа настрани клона на едно рожково дърво, за да може тя да се шмугне отдолу. Лилит го гледаше как изучава клона, сякаш никога преди не беше виждал такова дърво.
– Нямате ли си рожкови там, откъдето си? – попита тя. В Кросроудс бяха навсякъде.
– Да и не – каза Кам.
Той промърмори нещо под нос, докато тя си проправяше път към дървото си. Тя седна и загледа как водата се стича по едрите камъни, стърчащи от коритото на потока. Миг по-късно Кам дойде при нея.
– Откъде си? – попита тя.
– От тук-оттам? – Кам посегна между изкривените клони, където Лилит криеше китарата си. Понякога тя идваше тук и свиреше, когато пропуснеше обяда; това й помагаше да не мисли колко е гладна.
– Мистериозна личност, а? – подхвърли тя, като имитираше тона му, и взе китарата от него.
– Нее толкова страхотно, колкото звучи – каза Кам. – Снощи спах на прага на един телевизионен сервиз.
– Сервизът на 0’Мали на улица „Хил“? – попита Лилит, като настройваше първата струна на китарата си на горно ми. – Странна работа. Спах там веднъж, когато бях наказана и трябваше да се махна от Джанет. – Почувства върху себе си очите му, копнеещи тя да разкаже по-подробно. – Джанет е майка ми. – Но това беше тема, която не водеше доникъде, така че тя заговори за друго. – Как се озова тук?
Челюстта на Кам се напрегна, а на челото между очите чу се появи пулсираща вена. Това явно беше последното нещо, което искаше да обсъжда, и това събуди съмнения у Лилит. Той криеше нещо, точно като нея.
– Дотук с „Отвъд музиката“7 – Кам отвори калъфа на китарата, която беше задигнал от стаята на оркестъра, и извади зелена „Фендър Ягуар“, собственост на Подготвително училище „Тръмбул“. – Да изсвирим нещо.
Лилит кихна и кръстоса ръце пред корема си. Гладът прокарваше ръждиви ножици по вътрешностите й.
– Кихане от глад – каза Кам. – Изобщо не биваше да те оставям да ни разубедиш да си вземем нещо за ядене. Хубаво, че си с мен.
– Защо?
– Защото сме добре заедно. – Той отметна тъмната си коса от очите. – И защото пътувам с изискани неща за хапване.