Извади от брезентовата си чанта цилиндрична хартиена опаковка тънки крекери, приготвени само с вода и брашно, и нисък, тумбест буркан с надписи на чужд език отгоре. Сложи ръка върху капачката и се опита да я завърти. Тя не поддаде. Той опита още веднъж. Вената отново се появи на челото му.
– Дай го тук. – Лилит взе буркана от него и го плъзна по струните на китарата си, оставяйки една от тях да пукне вакуумираната обвивка. Беше го правила веднъж вкъщи, когато Брус беше гладен, а последното нещо за ядене, което им бе останало, беше буркан туршия.
Капакът се завъртя и се отвори в ръцете й.
Кам прокара връхчето на езика си по зъбите и кимна леко:
– Разхлабих го вместо теб.
Лилит надникна в буркана. Беше претъпкан е мънички, мокри, черни яйца.
– Хайвер от есетра – каза Кам. – Най-хубавият.
Лилит нямаше представа какво да прави с хайвера. Откъде го беше взел – особено ако беше спал на улицата предишната нощ? Кам отвори пакета крекери и с един от тях изгреба купчинка от лъщящото черно нещо.
– Затвори очи и отвори уста – каза той.
Тя не искаше, но гладът я надви.
Крекерът беше крехък, хайверът – мек и сочен. После изведнъж усети соления морски дъх на рибешките яйца и отначало си помисли, че не й харесва. Но го остави да постои върху езика й за момент, докато из устата й се разля наситено усещане: маслен вкус с лек остър привкус. Преглътна, вече пристрастена.
Когато отвори очи, Кам й се усмихваше.
– Скъпо ли е? – попита тя, чувствайки се виновна.
– Най-хубаво е на вкус, ако го ядеш бавно.
Спокойна тишина се спусна между тях, докато се хранеха. Тя беше благодарна, но я смущаваше фактът, че този тип се държеше сякаш бяха по-близки, отколкото в действителност.
– Добре е да се прибирам – каза тя. – Наказана съм да не излизам.
– В такъв случай би трябвало да останеш навън възможни по-дълго – Кам наклони глава, гледайки я така, както момчетата във филмите гледаха момичета, които се канеха и целунат. Остана така за миг; после вдигна китарата й.
– Хей! – възкликна Лилит, когато един акорд прозвуча във въздуха. Китарата бе най-ценното й притежание. Не я пипаше никой освен самата Лилит. Но когато пръстите на Кам подръпнаха струните и той започна да тананика, тя го загледа, сякаш изпаднала в транс. Песента му бе прекрасна – и позната. Не знаеше къде я беше чувала преди.
– Ти ли си я писал? – не се сдържа да попита.
– Може би. – Той спря да свири, – Трябва й женски вокал. Сигурна съм, че Клоуи Кинг е на разположение – каза Лилит.
– Като стана дума – подхвърли Кам, – какво ще кажеш за онази основна тема на училищния бал? Битката на бандите? – Тръсна глава. – Може да е яко.
– „Яко“ е последното нещо, което може да бъде – каза Лилит.
– Ще се запиша да участвам, ако и ти се запишеш.
Лилит избухна в смях:
– Това да ме примами ли трябва? Някой да ти е казвал някога, че си малко самонадеян?
– Не и в последните пет минути – каза Кам. – Помисли си само. Имаме две седмици да сформираме прилична банда. Бихме могли да го направим. – Той направи пауза. – Ти би могла да се справиш. А знаеш какво казват за отмъщението.
– Какво? – попита тя, чакайки да чуе какво ще каже той в следващия миг, за да я вбеси.
Той се загледа в далечината към нещо, което, изглежда, го натъжаваше. Когато проговори, гласът му бе мек:
– Сладко е.
4.
Упоритост
Кам
Четиринайсет дни
На другата сутрин, когато слънцето проби над хълмовете, Кам се надигна от покрива на физкултурния салон на „Тръмбул“, където беше спал снощи. Вратът му беше схванат и имаше нужда от горещ душ, за да го отпусне. Хвърли поглед наоколо, за да се увери, че хоризонтът е чист, после се спусна долу и се изравни с високите прозорци на физкултурния салон. Откри един незалостен и се вмъкна вътре.
В момчешката съблекалня беше тихо; Кам поспря за миг и се взря в отражението си в огледалото. Лицето му изглеждаше... по-старо – чертите му бяха по-ъгловати, очите му – по хлътнали. В течение на хилядолетията беше променял външността си много пъти, за да се слее с обкръжението, като оставяше слънцето да придаде бронзов оттенък на бледата му кожа или добавяше мускули към слабото си по природа тяло, но винаги той беше този, който правеше тези промени. Те не просто се случваха. Никога преди не се беше стряскал от собственото си отражение.
Какво ставаше?
Въпросът го глождеше, докато взе душ, отмъкна чиста бяла тениска от шкафчето на някакво хлапе, нахлузи джинсите и рокерското си яке и се отправи навън да чака автобуса на Лилит.