Защото всеки път, щом Лус срещнеше Даниел а тя винаги срещаше Даниел, – нищо не беше толкова важно, колкото любовта им. Отново и отново те хлътваха един по друг и отново и отново Лус загиваше сред буен пламък.
После, една нощ в „Меч и кръст“, всичко се промени. Даниел целуна Лусинда и тя оцеля. Тогава всички разбраха. На Лус най-сетне щеше да й бъде позволено да избира.
Няколко седмици по-късно всички отлетяха на мястото на най-първото им падение, в Троя, където Лусинда избра съдбата си. Тя и Даниел отново отказаха да застанат на страната на Рая или на Ада. Вместо това се избраха взаимно. Отказаха се от безсмъртието си, за да прекарат заедно един живот като смъртни.
Сега Лус и Даниел си бяха отишли, но още бяха в мислите на Кам. Триумфалната им любов го беше накарала да закопнее за нещо, което не се осмеляваше да облече в думи.
Отново си тананикаше. Онази песен. Дори след всичкото това време я помнеше...
Затвори очи и видя изпълнителката й: отзад червената й коса беше сплетена в хлабава плитка, дългите й пръсти галеха струните на лира, докато се облягаше на едно дърво.
Не си беше позволявал да мисли за нея от хиляди години. Защо сега?
– Този флакон е спукан – изрече познат глас. – Метни ми друг, става ли?
Кам се обърна рязко. Там нямаше никого.
Забеляза мимолетно движение през закрития с капак от неръждаема стомана прозорец на покрива. Промъкна се леко напред и надникна надолу през него, в параклиса, който София Блис беше използвала като свой кабинет, когато беше библиотекарка на „Меч и кръст“.
Вътре в параклиса дъгоцветните криле на Ариана се сгънаха, когато разтърси флакон със спрей и се надигна от земята, насочвайки дюзата към стената.
Произведението й върху стената изобразяваше момиче в сияеща синя гора. То бе облечено в черна рокля на пластове и гледаше нагоре към русо момче, което протягаше бял божур. Лус и Даниел — вечна любов – изписа Ариана със спрея, с готически сребристи букви над широката част на полата на момичето.
Зад Ариана тъмнокож демон със ситни плитчици палеше висока стъклена свещ с изображение на Санта Муерте, богинята на смъртта. Роланд превръщаше в светилище мястото, където София беше убила приятелката на Лус, Пен.
Кам разпери криле и се спусна през счупения прозорец, приземявайки се зад Ариана.
Кам Роланд прегърна приятеля си.
– Кротко каза Кам, но не се отдръпна.
Роланд наклони глава:
– Какво съвпадение само, да те намеря тук.
– Така ли? – попита Кам.
– Не и ако обичаш carnitas1 – каза Ариана и подхвърли на Кам малък пакет, увит във фолио. – Помниш ли фургона за тако на „Лавингтън“? Копнея за тях още откакто избягахме от това блато. – Тя отвори собствения си увит във фолио пакет и погълна такото на две хапки. – Вкуснотия.
– Какво правиш тук? – обърна се Роланд към Кам.
Кам се облегна на студена мраморна колона и сви рамене:
– Оставих моята „Лес Пол“2 в спалното помещение.
– Целият този път заради една китара? – Роланд кимна. – Предполагам, че всички трябва да намерим нови начини да запълваме безкрайните си дни сега, когато Лус и Даниел си отидоха.
Кам винаги беше мразил силата, която притегляше падналите ангели към прокълнатите влюбени на всеки седемнайсет години. Беше си тръгвал от бойни полета и коронации. Беше напускал обятията на прелестни момичета. Веднъж си беше тръгнал от снимачна площадка на филм. Беше зарязвал всичко заради Лус и Даниел. Но сега, когато неустоимото притегляне си бе отишло, то му липсваше.
Вечността се простираше пред него необятна. Какво щеше да прави с нея?
– Случилото се в Троя даде ли ти, не знам... Роланд млъкна, без да довърши.
– Надежда? – Ариана грабна недояденото тако на Кам и го погълна. – Ако след всичките тези хиляди години Лус и Даниел могат да се опълчат на Трона и да извоюват щастлив завършек, защо всеки да не може? Защо ние да не можем?
Кам се взря през закрития с капаци прозорец:
– Може би не съм такъв човек.
– Всички носим в себе си късчета от пътуването си – каза Роланд. – Всички се учим от грешките си. Кой ще каже, че не заслужаваме щастие?
– Само ни чуй. – Ариана докосна белезите по врата си. – Какво знаем ние, три уморени хищни птици, за любовта? – тя премести поглед от Кам към Роланд. – Нали така?
– Любовта не е изключителна собственост на Лус и Даниел – каза Роланд. – Всички сме я вкусвали. Може би ще я вкусим отново.